Това обяснение не ме задоволи. Исках да съм наясно. Нима Вика може да има любовник милиционер и да се свърже с наемен убиец? Та това е връх на непредпазливостта. Тя никога не би постъпила така. Ами ако и любовникът е в течение? Значи не е милиционер, а предател, безнравствено същество, което няма право да работи тук. Господи, какво ли ме интересува? Нека си живеят както искат и сами да се борят със своите врагове! И все пак не се въздържах.
— Кой е този? — попитах Каменская.
— Наш служител. Защо, познавате ли го?
— Не. Тоест… Струва ми се, че има връзка с жена ми. С бившата ми жена — поправих се веднага.
— Не може да бъде — спокойно каза тя. — Той има прекрасно семейство и е много привързан към съпругата си. Грешите, Александър Юриевич.
— А, не — позасмях се аз, — този път не греша. Знам с абсолютна сигурност, че върти любов с Виктория.
Говорех някакви глупости, дори без да се чувам, защото трескаво се опитвах да съпоставя едното с другото. Женен бил. Тогава за какво са му апартаментът на Вика и парите й? Какво ще прави с тях? Ще си купува модни дрешки ли? Няма да може да обясни на жена си произхода им, а значи — няма и да ги носи. Не може да си купи и кола, защото данъчната инспекция веднага ще научи и ще трябва да обяснява откъде има толкова пари. И отношенията му с Вика веднага ще излязат наяве. По-скоро той се кани да се разведе и да напусне милицията. Така ще да е…
— Игор се е срещал с Виктория Андреевна един-единствен път — каза Каменская. — Разпитвал я е за подробности лично за вас и за работата ви, както и за Андреев и Бондаренко. Нима не ви е споделила?
— Не — отвърнах стъписано. — Кога е станало това?
— Сега ще ви кажа точно.
Тя отново отвори касата, извади друга папка и от нея — някакъв лист. Съобщи ми датата и мястото на срещата. Същото място, където ние с Вика толкова обичахме да пием кафе и където за пръв път я видях с любовника й. Или с човека, когото сметнах за неин любовник. Какво пък, значи още не съм виждал истинския. Би било любопитно да узная заради чии разкошни гениталии бяха направени такива жертви.
— Александър Юриевич, нека се върнем към нашите проблеми. Нужен ми е точен списък на хората, с чието участие Андреев е вземал пари за предаванията.
Останах като гръмнат. Откъде е научила? Глупаво е да се правя, че не разбирам за какво говори. Щом го казва, значи вече знае.
— Виктор никога не ни е говорил за това — отговорих уклончиво. — Просто веднъж в месеца разделяше парите в пликове и ни ги раздаваше. Не сме го питали чии са тези пари, защото нямаше да ни каже.
По физиономията й личеше, че не ми вярва. Ами нека! Не може да докаже, че лъжа. Разбира се, бях наясно заради кои хора конкретно бяха получени парите. Но да издам това за мен би било равносилно на признание в съучастничество. Инстинктивно усещах, че в случая е по-добре да изглеждам неосведомен.
— Чуйте ме, ако обичате — каза тя. — Неотдавна при мен дойде жена ви, Виктория Андреевна. Тя е много разтревожена. Струва й се, че срещу вас в пресата е започнала кампания, организирана от хората, които са плащали за излъчванията на вашето предаване. Виктория Андреевна издирва тези хора, за да им предложи пари. С други думи тя иска да им върне парите, за да ви оставят на мира и да не съсипват кариерата ви на телевизионен журналист. Вие, Александър Юриевич, сигурно си давате сметка, че ако успее да направи това, тя ще остане, образно казано, гола и боса и без покрив над главата. Намеренията й са твърди, настроена е много решително и е готова да продаде всичко, включително апартамента, за да се разплати с тях. Аз пък, от своя страна, съм сигурна, че тези хора имат пръст в убийството на вашите колеги. И ще ги намеря. Просто ако вие ми помогнете, ще го направя доста по-бързо. А ако продължавате да мълчите, ще бъдем принудени да разработваме всички гости на вашето предаване и това ще отнеме много време. А докато се мъчим с тоя безкраен списък, Виктория Андреевна ще ги открие и ще се разплати с тях. Вие сте я напуснали, създавайки ново семейство, а тя остава без нищо единствено от желание да ви спаси. Аз казах всичко, господин Уланов. Сега искам да изслушам вас.
— Това е лъжа!
Изтърсих първото, което ми беше на езика. Всъщност изрекох това, което мислех, друг е въпросът, че може би не биваше да го казвам. Прекалено бързо става всичко, не успявам да се пренастроя от една истина на друга и поради това губя способността си да разсъждавам трезво.
— Кое е лъжа? — учтиво се поинтересува Каменская. — Смятате, че ви подвеждам ли?
— Не, Вика ви е изпързаляла. Всичко това не може да е истина.
— Но защо ще го прави? За какво й е било да идва тук и да ме лъже? Очаквам вашите разяснения, Александър Юриевич.