— Откъде ви хрумна? — учуди се тя. — Всичко ми е наред.
— Не, не ме заблуждавайте, нали виждам — чувствате се зле. Мога ли да ви помогна някак?
Тя се усмихна. Ама разбира се, дори минувачите по улицата я вземат за пропаднала алкохоличка, съдейки по подпухналото й лице и чуждата дреха. А този журналист, който със сигурност знае, че тази жена не е никаква просякиня, а преуспяваща писателка, е направил единствено възможния извод: тя се чувства зле, нещо я измъчва, така че не обръща никакво внимание на външния си вид. Но нали не може да му обясни за спящата Ира, за якето, което се намира в нейната стая, и че й е трудно да се навежда и да си връзва ботите?
— Та с какво ще ми помогнете? — весело попита тя. — Всичко, което можеше да се случи, вече се случи, статиите във вестниците са отпечатани, а аз нямам намерение да им отговарям, нали вече ви обясних. Каква друга помощ можете да ми предложите?
В този момент на щанда благоволи да се появи сънена наглед продавачка. Тя застана точно срещу Татяна и с отсъстващ вид зачака какво ще поиска купувачката.
— Ето тази торта, моля — посочи Татяна една ярка кутия.
— Това ли е? Или искате още нещо?
Татяна хвърли бърз поглед към щанда. Колко вкусни неща имаше! И толкова й се искаше да вземе от всичко по малко… Но щеше да й натежи, а лекарят й препоръча да не вдига повече от два килограма. Добре, няма да вземе карфиол, както и гъби, но от хавайската смес определено не може да се въздържи. Има и котлети по киевски, Ира винаги ги купува оттук, много са вкусни.
Татяна прибра покупките в торбичка и тръгна да излиза от магазина, когато забеляза същия журналист, който търпеливо я чакаше. Той излезе заедно с нея.
— Може ли да ви придружа? Или бързате?
— Нямам за къде да бързам, нали съм домакиня, не ходя на работа. Защо искате да ме придружите?
— Приятно ми е да разговарям с вас. Вие сте необикновена жена, Татяна Григориевна.
— Добре, за какво ще разговаряме тогава?
— За вас. Струва ми се, че сте в труден период от живота си. Греша ли?
Тя погледна учудено спътника си. Приятно лице, внимателни добри очи, кадифен глас. И израз на безкрайна доброта, съчувствие и разбиране. Но тя наистина ли изглежда толкова нещастна?
— Грешите, в прекрасен период съм. Очакване на майчинството, творчески подем — какво повече мога да искам? Аз съм абсолютно щастлива.
— Очите ви говорят друго.
— Моите очи говорят само, че ми е трудно да ходя, но не се предавам. Това е чисто физически проблем, но се надявам, че скоро и той ще бъде разрешен.
Тя се засмя и премести торбичката от едната в другата си ръка.
— Дайте да я понося — сети се журналистът.
— Няма нужда, не е тежка.
Известно време вървяха мълчаливо, после журналистът заговори отново:
— Струва ми се, че с вашия талант вероятно е трудно да се живее в наше време.
— Вече казахте това миналия път — забеляза Татяна. — Но имам ли изход? Животът е такъв, какъвто е. Това не са мои думи, но аз съм напълно съгласна с тях. Съществувам в тази действителност, защото друга няма да има.
— Не се заблуждавайте! — разпалено възрази събеседникът й. — Възможен е съвсем друг живот, в който вие ще творите свободно и независимо и в който никой никога няма да каже лоша дума за вас. Няма да ви мамят, нито да ви предават, ще ви помагат да отглеждате детето си. Но най-важното — няма да бъдете самотна, да се чувствате изоставена и никому ненужна. Ето за такава помощ ви говорех.
Татяна спря и внимателно го погледна. После леко се усмихна.
— Всичко това е прекрасно. Но не ми е нужно.
— Защо?
— Защото и без това съм свободна и независима. Защото не съм самотна, никой не ме мами или предава. Колкото до лошите думи, това е нещо напълно естествено. Не съществуват хора, обичани поголовно от всички, все ще се намери някой, който да говори лоши неща за нас, така че е глупаво да се опитваме да избегнем това. Не ми се сърдете. Ценя вашата съпричастност и съм ви благодарна за готовността да ми помогнете. Но на мен всичко това не ми е необходимо.
— Не отказвайте така отведнъж — помоли той. — Това, което ви казах, наистина звучи нереално — може би затова думите ми предизвикаха у вас такава реакция. Но все пак си помислете.
— Добре, ще помисля — съгласи се тя учтиво.
Не искаше да обижда този чудесен човек, който бе взел толкова присърце оскърбителните за нея публикации и от името на всички читатели се беше обидил на своите колеги по перо.
— Знаете ли, като четях вашите книги, ми се стори, че кой знае защо — не обичате журналистите — каза той с усмивка. — Понякога използвате персонажи, които се занимават с журналистика, но те никак не са симпатични. Дали това не е причинено от негативния ви опит в отношенията ви с тях?