Първото, което можеше да се предположи, беше: Уланов не е посочил всички хора. Или просто е забравил — което не беше чудно при такова количество «платени», или умишлено не е назовал името на този човек. Защо? Това трябваше да се изясни възможно най-бързо.
Въпреки че при последната им среща Александър Уланов беше доста откровен, Настя непрекъснато чувстваше, че той не казва всичко. Вестта, че не е имало никакъв наемен убиец и просто са го излъгали, му подейства достатъчно силно, за да го накара да продиктува списъка на хората, за които Андреев е вземал пари. Но Настя не се съмняваше, че има и още нещо, което Уланов премълчаваше. Именно затова не му зададе всички въпроси, които си бе набелязала, когато се подготвяше за разговора. Не ги зададе, понеже разбра: само когато чуе нещо неочаквано, Александър Юриевич може да се обърка и да започне да говори неща, които би искал да премълчи. А тъй като той явно не бе казал всичко, тя трябва да си остави някои резервни козове, които да сложи на масата в нужния момент.
През последните дни Настя почувства, че е започнала да мисли по-бавно. Сигурно поради умората — нали постоянно ходеше вечер при Алексей в Жуковски и после трябваше да става в тъмна доба, за да стигне до работата си в десет. През това време три пъти остава по цяла нощ в болницата, за да дежури край свекър си, който не понесе твърде добре операцията и още беше на системи. Така и не започнаха да си изясняват отношенията с мъжа си, само се правеха, че нищо не се е случило и че най-важното сега е здравето на баща му, а всичко останало може да се отложи.
Докато се подрусваше сутринта в препълнената мотриса, Настя с усилие се бореше със съня, мъчейки се да вземе решение: първо да поговори с Уланов или да се опита да се запознае с гражданката Лутова, която Александър Юриевич от време на време посещаваше. Ако Лутова изобщо не е жената, заради която се е развел, какво общо може да има тогава помежду им? Именно това бе един от въпросите, които Настя се канеше да му зададе, но се въздържа и го остави за следващия път.
Когато мотрисата спря на гарата, решението бе узряло. Ще отиде при Лутова. Знае ли се, може тази дама да й каже нещо интересно.
Настя откри Валентина Петровна Лутова в детската градина, където тя работеше като възпитателка. Заобиколена от шумните, тичащи наоколо дечурлига, стройната жена отдалеч се видя на Настя съвсем младичка и едва когато приближи, се откроиха множеството ситни бръчици, плъзнали по нейното приветливо усмихнато лице.
— Уланов ли? — с искрено учудване попита Лутова. — Не, не го познавам.
— Но той е идвал у вас. Как е възможно да не го познавате?
— Сигурно е идвал при мъжа ми. Разбирате ли, ние с бившия ми съпруг още живеем заедно, не можем да си намерим отделни жилища. Той си има свой живот, при него идват някакви хора, но той не ме запознава с тях.
— Сигурно трудно се живее под един покрив с бивш съпруг? — съчувствено каза Настя.
Лутова се извърна за секунда, а когато отново срещна очите на Настя, устните й трепереха. Лицето й някак изведнъж се бе отпуснало и изглеждаше още по-състарено.
— Не мога да се справя с това. Ходих дори при магьосници и знахарки да развалят тази магия. Но нямаше полза. Омагьосал ме е. Подритва ме като парцал, а аз не смея и дума да кажа. Да знаете как се измъчих! Една от магьосниците беше добра, казваше се Инеса, тя много ми помогна, дори успях да подам заявление за развод — тази жена ми вдъхна сили. Но когато умря, всичко започна отначало. Може би знаете защо става така, а? Сигурно пак са ми направили някаква магия, урочасали са ме… — По лицето й рукнаха сълзи, но тя не се извърна, а продължи да гледа Настя с молба и надежда. — Разбирате ли, напълно съм изгубила достойнството си, на всеки съм готова да разказвам, от всеки да търся съвет. Може пък някой да ми помогне? Сама не мога… Когато не го виждам, ми се струва, че съм готова да го убия. А видя ли го, нямам сили да се съпротивлявам. Дори и досега нося снимката му. Отдавна съм я сложила в портмонето си, преди десетина години. След развода исках да я изхвърля, но не можах. Извадих я, понечих да я накъсам на парченца, а той ме гледа оттам с толкова добри очи и ми се усмихва така ласкаво… Ръцете ми отказаха да се подчинят. И я прибрах пак там.
Да, именно това бе разказала Татяна на Настя. Със същите думи. Всичко това е било записано в бележките на Пашкова.
— Може ли да погледна снимката?
— Разбира се.
Валентина изхлипа и отиде в ъгъла на стаята, за да вземе чантичката си. Извади от коженото портмоне малка фотография и я подаде на Настя. Човекът на нея й се видя съвсем обикновен. Само дето беше абсолютно плешив. А погледът наистина беше добродушен, и усмивката беше ласкава. У него нямаше нищо демонично. Но определено беше привлекателен. И студеният обектив на фотоапарата не бе успял да унищожи естественото обаяние, което притежаваше този човек.