20.
Борис Виталиевич Гмиря окончателно се разболя и при цялата сериозност на създалата се ситуация беше трудно човек да го погледне, без да се засмее. От постоянното бърсане с кърпата носът му бе почервенял и подпухнал, очите му сълзяха, дрезгавият му глас се мяташе между зловещия шепот и истеричния фалцет. Той не можеше да вземе болнични, защото водеше дело за убийство на депутат в Държавната дума, намиращо се под контрола и на Министерството на вътрешните работи, и на Генералната прокуратура. Естествено по закон на никого не бе забранено да боледува, но укорителните погледи и началническото недоволство щяха да му бъдат гарантирани.
Той отново седеше в кабинета на полковник Гордеев, но този път бе дошъл не по своя инициатива, а по настоятелната покана на Виктор Алексеевич.
— Боря, трябва да се стегнеш! — с тон, нетърпящ възражения, му каза по телефона Гордеев. — Аз днес не мога да излизам от тук, така че бъди така любезен да докараш болното си тяло на «Петровка». Направи тази услуга на бившия си началник.
Още преди пристигането на следователя в кабинета на полковника бяха дошли Каменская, Лесников, Коротков и онова едро зеленооко момче, началникът на службата за безопасност при киноконцерна «Сириус». С него Гмиря се бе запознал през деветдесет и пета година, когато разследваше убийството на киноактрисата Алина Вазнис.
— Хайде, Настася, говори! — без дълги предисловия изкомандва Гордеев. — Ясно, подредено, без да изпускаш нищо. Така както ми го разказа тази сутрин.
Настя въздъхна дълбоко, събирайки мислите си, и за всеки случай сложи пред себе си бележника със записките, които нахвърля цяла нощ, докато седеше в болничната стая на свекър си. Беше се свила в един ъгъл с бележника на коленете, вслушвайки се в неравното му дишане. Успя да подремне само в мотрисата по пътя към Москва. Но и това й стигаше. Днес беше събота, рано сутринта влаковете за Москва пътуваха полупразни и Настя си намери място в един ъгъл, подпря глава о стената на вагона и мъничко си почина.
Тя започна да разказва всичко, което бе научила през последните дни. За посещението на Виктория Уланова, за измислената от начало до край поръчка за убийство на мъжа й, за несъществуващата журналистка Хайкина и за човека, платил на главния редактор на вестника за оскърбителната статия «Сбогом, лице, да живее гримът!». За вестникарския тормоз, упражнен над писателката Томилина, за опита да я скарат с мъжа й и да я разделят със зълва й — нейната близка приятелка, точно в момент, когато Татяна най-много се нуждае от помощ и подкрепа. За убийството на магьосницата Инеса, за нейния любовник професор Готовчиц. И накрая — за убийството на съпругата на Готовчиц, Юлия Николаевна. Тя се стараеше да разказва последователно, но това невинаги се получаваше. Прекалено преплетено бе всичко в тези странни и на пръв поглед без никаква връзка помежду си истории.
— Както виждаме, забелязва се един и същи стил. Да се направи животът на един човек тежък, почти непоносим, но не за отмъщение, а единствено за да приеме той с готовност помощта, която ще му предложат в най-сложния момент. Засега не знаем в какво трябва да се състои тази помощ. Татяна я е отказала, така че нищо не може да ни обясни. Остава Уланов. Сигурна съм, че той вече е в течение, защото ситуацията с него е започнала да се развива много преди тази с Татяна. Нещо повече — докато в началото на нашето познанство Александър Уланов наистина изглеждаше като човек с много неразрешими проблеми, днес той изглежда съвсем различно. Сега е бодър, оптимистичен и уверен в себе си. Във всеки случай беше точно такъв, докато не научи, че жена му изобщо не е възнамерявала да го убие и че цялата тази история с наемния убиец е абсолютна лъжа. Така че той най-вероятно е приел помощта и вече знае в какво се състои тя. По този начин днес ние можем да констатираме, че убийството на Виктор Андреев и Оксана Бондаренко почти със сигурност не е свързано с финансови машинации и не е акт на възмездие. То е било част от операцията, насочена срещу Уланов. Да премахнат от екипа му хората, без които предаването престава да бъде печелившо. Да го наплашат и разстроят, да го накарат да се замисли за напускане на телевизията, да го откъснат от любимата му жена. Да го измамят, да го объркат. И не само него, но и нас. Защото ние търсехме престъпниците на погрешно място и щяхме да продължим да ги издирваме, докато търпението ни се изчерпи. А после — да закрием делото.
Гмиря кихна, подсмръкна и с дрезгав глас попита:
— Ами Готовчиц? Още чакам да започнеш да говориш за депутатката. Защо ме повикахте тук?