Така и не можах да се прибера вкъщи. След това, което ми разказа Каменская, не можех да се завърна, както обикновено, и да погледна Вика в очите, по навик виждайки зад нейното покорство и сговорчивост проява на чувство за вина заради желанието й да ме убие. Горката Вика, какво е трябвало да изтърпи през последните седмици! Сигурно съм страхливец, но не можах да се срещна с нея. Отидох да пренощувам при майка ми и дори нейната лудост в този момент ми изглеждаше по-приемлива от общуването с Вика, която жестоко бях обидил за нищо. Беше станала грешка, чудовищна грешка, която ме бе накарала да подозирам жена си във всички смъртни грехове. И как сега щях да се измъквам от тази яма? Господи, колко е хубаво, че имам в живота си Лутов! Трябва само да потърпя още няколко дни, докато окончателно приключат формалностите с документите, после бързо да реша въпроса с апартамента на майка ми и с човека, който ще се грижи за нея. Вече мога да изгарям мостовете. Кризисният център ще ме приеме, аз ще работя и няма да бъда принуден всеки ден да виждам бившата си жена и да изпитвам непоносимото чувство на вина пред нея.
Вечерта, когато направо от «Петровка» отидох у майка ми, аз се обадих на Вика по телефона и й казах, че няма да се прибера за през нощта.
— Роднините на бъдещата ти съпруга заминаха ли си най-сетне? — попита тя, без ни най-малка враждебност в гласа.
— Да — излъгах малодушно. — Сега ще живея тук.
— Ами багажът ти? Няма ли да дойдеш да си го прибереш?
— Ще го прибера, когато имам възможност.
— Ако те търсят, какво да казвам?
— Питай искат ли нещо да ми предадеш. Ще ти се обаждам от време на време.
Вика не попита на какъв телефон може да се свърже с мен, което ме зарадва.
Три дни след това вечер отивах при майка ми, изслушвах безкрайните й монолози за врагове, които се стремели да унищожат всички руснаци, но това пак беше по-добре от покорното мълчание на Вика. Майка ми, макар и луда, не е съвсем без ум, така че веднага попита защо всъщност синът й не се прибира вкъщи. И тъй като синът не можа да измисли що-годе сносна лъжа, след речите за антируските настроения в правителството върху главата ми се изсипваха не по-малко дълги и емоционални монолози за това каква кучка и проститутка била жена ми Вика, колко лоша домакиня била, изобщо не се грижела за мен и ей тонинко не ме обичала.
На четвъртия ден, както обикновено, звъннах на Вика. Тя каза, че ме е търсила Каменская, оставила си телефона и много молела да й се обадя. Дисциплинирано й позвъних.
— Трябва да се срещнем още веднъж — каза тя.
— Добре, ще дойда — отговорих послушно.
Този път тя ме посрещна студено, гледаше ме с нескрита враждебност и изобщо беше някак различна. Попитах я дали са намерили убийците на Вита и Оксана.
— Не, още не сме ги открили. И вие, Александър Юриевич, също имате вина за това.
— Не ви разбрах — смотолевих озадачено.
— Не ми казахте всички имена на хората, от които Андреев е вземал пари за предаванията.
— Откъде го измислихте? Казах ви всичките.
— Може да сте забравили някого?
— Не може! — отвърнах рязко. — Прекрасно помня всички. И ви ги казах.
— Разбирате ли какво се получава — замислено рече Каменская, — издирихме човека, който е поръчал статията за вашето предаване. Абсолютно неутрален е, не е замесен в нищо лошо. Ясно е, че е изпълнявал само ролята на посредник. И ние нямаме в какво да го обвиним. Но той не контактува с никого от хората, които вие ми изредихте. Сред неговите познати има само един, който е бил гост във вашето предаване, но той липсва в списъка ви. Какво излиза тогава, Александър Юриевич? Излиза, че сте забравили един човек. А това не е хубаво.
Започнах да се ядосвам. Какво го усуква, не съм забравил никого! Освен един, когото умишлено не й назовах. Човекът, благодарение на когото се запознах с Лутов. Просто не желаех милиционерите да го тормозят, не исках да си има неприятности заради мен. Той не можеше да има никакво отношение към убийството — бях абсолютно убеден в това. А всички останали ги знам наизуст, насън да ме бутнеш, ще ги кажа. Защо се е заяла с мен тази невзрачна женица? В този момент вече бях забравил, че благодарение на тази невзрачна женица бях научил, че нищо не заплашва живота ми, че не е имало никакъв наемен убиец. Но сега тя будеше у мен само раздразнение.
— Още веднъж ви повтарям: изредих ви всички имена и не съм забравил никого! — казах ядосано. — Ако не можете да намерите престъпниците, това си е ваш проблем, недейте да ми го прехвърляте.
— Охо, как ми говорите вече! — тихо продума тя, като ме гледаше с нескрито любопитство. — Добре, щом не искате да си спомняте платените си гости, с вас ще гледаме кино.