Едва сега забелязах, че в кабинета се бе появило видео, миналия път го нямаше. Каменская постави една касета и седна на стола си с дистанционното в ръка. На екрана се появи собственото ми лице. Не бях успял да се учудя, когато се появи второ лице и по оформлението на фона разбрах, че това е запис на мое предаване. И то точно на онова, в което гост беше ръководителят на кризисния център. Каменская стопира картината.
— Спомняте ли си този човек?
— Да, разбира се — кимнах разсеяно, — и какво от това?
— Засега нищо. Да продължим прожекцията.
На екрана се появи непознато за мен лице. Човекът седеше точно пред камерата, но личеше, че в записа участват най-малко двама души, защото нечий глас му задаваше въпроси.
— Един човек ме попита може ли да публикува във вестника свой материал — говореше непознатият. — Отвърнах му, че за рекламното пространство съществуват тарифи. Може да купи място и да печата на него всичко, което пожелае. Той каза, че това ще бъде авторска статия, а не реклама.
— И какво му казахте вие? — попита глас зад кадър.
— Казах му, че ако написаното не противоречи на концепцията на изданието, няма да има възражения. Той ме увери, че в статията няма нищо политическо или оскърбяващо властовите структури. Освен това нямало нищо, което би могло да послужи като повод някой да ни даде под съд за оскърбление на честта и достойнството.
— Лично вие видяхте ли статията?
— Не, с това се занимаваше дежурният редактор на броя.
— Как беше озаглавен материалът?
— «Сбогом, лице, да живее гримът!»
— Познавате ли човека, който поиска публикуването му?
— Не го познавах. Но той ми остави визитната си картичка.
— Къде е тя? Можете ли да ми я покажете?
— Ето, моля.
Сега целия екран зае бяла визитна картичка, на която със златисти букви бяха изписани име и фамилия. Те не ми говореха абсолютно нищо.
Каменская отново натисна копчето «стоп».
— Познато ли ви е това име?
— Не, никога не съм го чувал.
— Добре, да продължим.
Сега на екрана излезе човек, когото помнех много добре — Татяна Томилина. В студиото я видях вече гримирана и тогава тя ми се стори доста привлекателна дама. А сега беше направо грозотия — без грим, а и светлината беше поставена неправилно.
— Аз съм просто отчаяна — с треперещ глас говореше тя към камерата. — Журналистите ме връхлетяха от всички страни, обвиняват ме в бездарно графоманство и в печелене на невероятни хонорари. Напълно изгубих своята увереност в себе си, не мога да допиша книгата, която съм започнала. Вероятно никога вече няма да пиша книги. Не знам как ще живея сега… Добре че има един човек, който се старае да ми помогне. Той е единствената ми надежда. Само той ми се притече на помощ в трудния момент. Всички близки ми обърнаха гръб.
— Кой е този човек? — попита глас зад кадър.
— Колкото и да е странно, той е журналист. Предложи ми да подготви материал, който би възстановил репутацията ми. Отказах, защото е унизително да се оправдаваш, когато хората те смятат за бездарна. Аз бях съсипана и тогава той каза, че може да ми предложи друг живот, в който всички мои проблеми ще бъдат решени. И сега се надявам единствено на него.
Каменская отново спря видеото.
— Е, какво, Александър Юриевич, това нищо ли не ви напомня?
— Нищо — свих рамене аз. — Мен журналисти не са ме връхлитали. Само ме ухапаха лекичко, поджавкаха и се прибраха в колибката си.
Наистина не видях нищо общо между мен и тази писателка. Никой не ме е обвинявал в бездарие и творческите ми пориви са още у мен. А че в трудния момент някакъв журналист й е протегнал ръка за помощ, както Лутов — на мен, няма нищо чудно. На всеки човек се случва да изпадне в затруднение, но някой рано или късно му се притичва на помощ.
— Е, щом не ви напомня, да погледаме още — каза Каменская и за пореден път натисна копчето.
Сега сюжетът беше по-динамичен. На екрана се появи още едно познато лице. Беше мой състудент, знаех, че сега работи в един от големите вестници.
— Във вашия вестник е публикувана статията «Луди пари», подписана с името ви. Кой я е написал в действителност?
— Това няма значение. С вас вече изяснихме, че статията беше поръчана.
На екрана се появи вестникарска страница. Добре виждах и заглавието, и отбелязаните със светлосин маркер редове и абзаци, в които постоянно се мяркаше името на Томилина в съседство с петцифрени числа.
— Можете ли да назовете името на човека, който я поръча?
— Не го познавам. Той не разговаря с мен, а с главния редактор. Но го видях.