Опитвах се да кажа нещо, но мислите ми се разпиляваха и в главата ми не се появяваше нито една свързана фраза. Исках да я убедя, че Лутов няма вина за нищо и не е свързан с тези събития, но разбирах, че самият аз искам да вярвам в това. А фактите бяха против. И не можех да ги отрека.
— Докато размишлявате, ще ви разкажа още една история — каза Каменская. — Татяна Томилина има съпруг, който по-рано е бил женен за друга жена. От първия брак има дете — чудесно момиченце на десет години. И ето че едновременно с началото на вестникарската кампания на Томилина й се случват неприятности с това дете. Момичето плаче, изпада в истерия и смята, че когато от новия брак се роди бебе, татко му ще престане да го обича. Естествена реакция, нали? Бащата, тоест съпругът на Томилина, започва всяка вечер след работа да ходи при дъщеря си, за да я успокои. И изведнъж Томилина научава, че съпругът й не посещава вечер дъщеря си, а скъпи ресторанти, и то в компанията на бившата си красива жена, облечена с неимоверно скъп костюм на Версаче. Можете ли да си представите състоянието на Татяна Григориевна? Всъщност именно на този сърцераздирателен фон се появява добрият журналист с предложението си за помощ. И знаете ли какво става по-нататък? Томилина направо пита мъжа си ходил ли е на ресторант с бившата си съпруга. Съпругът е шокиран, защото той естествено не е бил там. А неизвестният доброжелател не просто е казал, че ги е видял, но дори е описал подробно облеклото им. И съпругът на Томилина, който не иска да се примирява с неизвестността, отива при бившата си жена и образно казано, я притиска до стената. И научава нещо много интересно. Тя, представете си, имала нов почитател. Страшно богат, но без любовни претенции. Били в чисто делови отношения. Дори й подарил костюм на Версаче и й обещал още много пари. А от нея се искало само едно: да настрои дъщерята срещу новата съпруга на баща й. Нищо повече, една дреболия. Наградата за нея е костюм за хиляда и кусур долара.
— Млъкнете! — креснах. Не можах да се въздържа. Премаза ме страшно отчаяние. Боже мой, какво става? — Какво правите с мен? Та вие ми отнемате всичко на този свят! Последната ми надежда… Не закачайте Лутов, умолявам ви! — Осъзнавах, че дърдоря някакви глупости, но думите сами излитаха от устата ми. Разумът осъзнаваше едно, сърцето искаше друго. — Да, нека той е организирал всичко, нека е убил някого, нека ме е развел с Вика, нека ме е оставил без работа, но той вече го е сторил, разбирате ли? Това ВЕЧЕ се случи. И то може да се поправи само по един начин: като ми даде възможност да приема помощта му. А вие ме лишавате от тази възможност.
— Всичко разбирам — тихо каза Каменская. — Знам колко ви е тежко, Александър Юриевич, но аз искам да намеря отговор на въпроса: Защо е направил всичко това? Защо му е нужно вие да приемете помощта му? За Томилина ми е ясно — тя е автор на книги, с чието издаване могат да се спечелят страшно много пари. А вие? За какво сте му нужен вие? Никой, освен вас не ще може да ми отговори на този въпрос.
— Не знам — прошепнах объркано. — Та аз нямам нищо. Лутов каза, че нищо и не искат. Вярно, моите бъдещи доходи ще им принадлежат. Но сега мога да отида при тях с една риза на гърба си и без копейка в джоба.
— А очаква ли се да получавате високи доходи в бъдеще? — попита тя.
— Не… Откъде?
21.
— При тях всичко е чисто, всичко е прилично, за нищо не можем да се хванем.
Юра Коротков беше изпружил крака пред стола и облегнат назад, се люлееше застрашително на двата му крака. Два дни се бе занимавал с проучване на подробности от дейността на кризисния център, организиран от благотворителния фонд за помощ на хора, озовали се в тежка ситуация. Центърът се намираше в Подмосковието, в сградата на някога полуразрушена, но сега ремонтирана с парите на фонда болница. Там отивали хора, изпаднали в ужасна депресия, невиждащи друг изход от нея, освен смъртта. С тях се занимавали лекари, психолози, психотерапевти, намирали им работни места според образованието, професията и личните наклонности. Връщали им желанието за живот, обграждали ги с обич и грижи. Пребиваването в центъра по принцип било платено, но на някои пациенти оказвали и безплатна помощ. Например на инвалиди, на участници във въоръжени конфликти, на многодетни майки, на безработни. С една дума — всичко било както трябва. И нямало никакви самозванци или шарлатани, всички лекари били със съответните дипломи.