Той я следваше вече втори час. Томилина явно не се чувстваше добре, защото за това време измина съвсем малко път. Често присядаше на някоя пейка, почиваше си. В този нов комплекс беше трудно да я преследва, трябваше да се държи на разстояние. Хората бяха малко, улиците още не бяха изпълнени с павилиони и сергии, всичко се виждаше. Но, от друга страна, ако извадеше късмет и Томилина изпиташе нужда от медицинска помощ именно тук, той имаше всички шансове да се окаже първият и единствен лекар в цялата околност.
Писателката спря, подпря се с една ръка на близкото дърво, с другата избърса избилата по челото й пот. Постоя малко и продължи. Възхищаваше го упорството, с което тромавата болнава жена продължаваше да излиза на разходка, макар че това явно не й беше по силите.
Тя стигна до ъгъла и се скри зад завоя. Това беше постоянният й маршрут и той знаеше, че нататък има права като стрела улица и значи той не бива да се доближава. Трябва да я остави да се отдалечи, така че да не се набива излишно в очите й.
Той забави крачка и в този момент откъм улицата, накъдето свърна Томилина, се чу засилващ се рев на мотор и писък на спирачки. И веднага се разнесе женски вик. Той се втурна напред и светкавично стигна до ъгъла.
Ето го случая, който очакваха! Томилина стоеше на колене на платното и се държеше с двете ръце за корема. Пред нея — червена жигула с отворена врата. Някаква мацка с умопомрачително опънати панталонки се бе навела над Томилина и май се опитваше да й помогне да стане. Редките минувачи ахкаха и клатеха глави и вече се групираха около мястото на катастрофата.
Той стремително дотича при тях. Отблъсна момичето и хвана Томилина за китката.
— Аз съм лекар — каза колкото можеше по-уверено. — Какво е станало? Къде е шофьорът?
— Аз съм — с плах гласец отговори момичето с панталонките. — Не съм виновна, тук няма ограничение на скоростта. А тя тръгна да пресича точно пред мен…
— Фучат като побеснели! — разнесоха се възмутените гласове на наобиколилите ги минувачи. — Как не те е срам? За погребението си ли бързаш?
— Но тук дори няма пешеходна пътека — оправдаваше се младата шофьорка. — Откъде можех да знам, че тя ще излезе на платното?
Момичето започна да спори с минувачите, които се убедиха, че нищо интересно не се случва и никой не е умрял, и малко по малко започнаха да се разотиват.
— Колата удари ли ви? — делово попита той и опипа пулса й. Не беше добър, ускорен беше.
— Да, малко — с треперещ глас отговори Томилина. — Много се уплаших.
— Къде ви удари?
— По бедрото. Как ми се вие свят… Сигурно няма да мога да ходя.
— Нищо страшно — успокои я той. — Я сега да ви помогна да станете, ще отидем до ей онази пейчица и ще ви бия една инжекция. Ще стимулираме сърцето ви и всичко ще бъде наред.
Той й помогна да стане и я поведе към отсрещния тротоар, където наистина под сянката на дърво с гъсти листа имаше пейка.
— Наистина ли сте лекар? — попита тя, тежко подпирайки се на ръката му.
— Да, работя в «Бърза помощ». В свободното си време припечелвам по нещо, като ходя да бия инжекции на пенсионери. — Той я настани на пейката и отвори чантата си. — Всичко, дето се казва, нося със себе си. Основният проблем на моите пенсионери са сърцето и кръвоносните съдове. Така че имам нужните за вас лекарства.
Той незабелязано се озърна, за да се убеди, че никой не им обръща внимание. Ех, колко хубаво се подреди всичко! Какаото и да се случи после, ще може да се обясни с този инцидент с колата. Паднала е, ударила се е, уплашила се е — цял куп от фактори, които са причинили загубата на детето.
— Навийте си ръкава, ако обичате — помоли той и извади спринцовката и ампулата.
Томилина разкопча маншета на ръкава на красивото синьо-бяло леко яке и заголи ръката си. Той се озърна. Улицата отново беше пуста, само момичето, което бе ударило Томилина, още стоеше до своята червена жигула, бледо и по-уплашено дори от самата пострадала.
— Дали да не я закараме в болница? — попита девойчето.
— Няма нужда! — високо отговори той. — Всичко е наред. Тръгвайте си. Само вече не натискайте газта, като че някой ви гони.
Момичето се поколеба, после се качи в колата и бавно потегли. Той избърса с памуче, натопено в спирт, мястото за инжекцията.
— Ето на, сега всичко ще се оправи. Не ви ли е по-добре вече?
— Не — смотолеви Томилина и изведнъж стана синкавобледа, — май ми става по-зле.