— Ами ако все пак успее да стигне до обяснение, което му се вижда достатъчно обосновано? Наблюденията ни показаха, че той далеч не е глупав и притежава известно въображение.
— Именно — въображение. Ако той създаде собствена версия за ставащото, тя неизбежно ще се окаже абсолютно налудничава. Мания за преследване, идея за материализирано абсолютно зло, сили на мрака, пришълци — какво ли не още… Нека измисля! От всяко положение това ще се отрази по един или друг начин на поведението му и ще започне да руши връзките му с околните. Те ще възприемат всяка негова постъпка като действие на луд човек и реакцията им ще бъде съответна. Повярвайте ми: много внимателно анализирахме живота му и съставихме психологически портрет на обекта. Вие неведнъж сте имали възможност да се убедите в изключително високата квалификация на нашите психолози.
— Ами добре, нека смятаме, че за момента уталожихте съмненията ми. Но ви моля да не забравяте, че това е най-крупната операция за всичките години на нашето съществуване. Става дума за много пари и ако не успеем да ги получим, ще бъда принуден да заключа, че именно вие сте провалили операцията. Не забравяйте това.
— Няма да го забравя…
Не че изпитвах страстно желание да се срещна с Каменская, но в това имаше някои позитивни моменти. Първо, в нейно присъствие едва ли ще ме убият, разбира се, ако то не се случеше по-рано и аз изобщо успеех да стигна до мястото на срещата. Така че поне по време на разговора с тази странна дамичка ще мога да не се напрягам, да се отпусна и както казват в казармата — «да си сваля колана». А, второ, това неминуемо ще отложи часа, когато трябва да се прибера вкъщи, пак в случай че прибирането ми е съдено да се състои. Вкъщи естествено съм в безопасност, Вика няма да ме убие лично и няма да ми сипе отрова в чая, тя е наела специален човек за целта и сега чака той да изпълни договора им. Но въпреки това да остана насаме с нея се превръща в мъчение за мен. Ала защо, боже, за какво… Господи, та аз толкова я обичах, с нищо не съм я наскърбил, нищо не съм й отнел. Но и не искам да знам защо. Щом е решила така, значи го смята за правилно. И аз нямам ни най-малко желание да изяснявам отношенията си с нея. От ръцете й съм готов да приема всичко, дори смъртта.
Определих да се срещнем на площад «Колхозний», близо до метрото. Ако завали, ще поседим в колата, а ако времето не се развали, може да пием кафе в откритото заведение. Интересно — колко ли ще закъснее? Още не се е родила жена, която умее да се явява навреме дори на делови срещи.
Но Каменская, за мое учудване, не закъсня. Нещо повече — когато спрях на площада, тя вече стоеше на уговореното място, макар че до определения час оставаха десетина минути. Именно тези десет минути си ги бях оставил за резерв в случай на задръстване в района на Рижката гара. Не валеше, аз слязох от колата и й предложих да седнем до една достатъчно чиста, макар и леко клатушкаща се маса край улицата.
Преди това бях виждал Каменская три или четири пъти, но кой знае защо, не бях забелязал колко странно се облича тя. Истински скъпи от цялото й облекло бяха само маратонките. Може да се каже, че струваха колкото венчалната халка на ръката й. Всичко останало — дънките, якето, шалчето на врата — беше евтино, в убит тъмен цвят. Впрочем чувал съм, че милиционерите получават малка заплата, с такава как можеш да се облечеш! Сигурно цяла година е пестила за тези маратонки.
— Александър Юриевич, какво е станало с вашето предаване? — попита тя.
— Нищо — свих рамене. — А какво трябваше да стане?
— Гледах го днес на живо. Изобщо не приличаше на онова, което беше по-рано.
— Защото беше на живо — кратко поясних аз. — Винаги изглежда различно от предварително записан и редактиран сюжет.
— И занапред все така ли ще е?
— Не знам. Всичко зависи от това кога ще назначат кореспондент, който да подготвя предаванията ми вместо Оксана.
— Моля да ми обясните, Александър Юриевич — помоли тя. — Искам да разбера защо ви е толкова необходим кореспондент, след като вие можете прекрасно да работите на живо.
Този въпрос не ми хареса. Какво значи мога прекрасно да работя? Днешното предаване беше чудовищно и никак не отговаряше на общата концепция на програмата. Ако беше жив, Витя Андреев, нашият директор, щеше да ми откъсне главата за такава работа. Това, в което превърнах разговора с кинопродуцента, беше връх на непрофесионализма и никакви оправдания на тема стрес и страдания не минават. Ясно съзнавах това, но не смятах за нужно да променям каквото и да било по време на предаването. Защо да се напрягам, след като без Витя и Оксана програмата ще умре най-късно след седмица, а самият аз ще умра може би малко по-рано. Абе какво ти по-рано, мен и така вече ме няма между живите. Нищо, че още се движа и дишам, приемам храна и алкохолни напитки, произнасям думи и създавам впечатление на нормален човек… но мигар може един човек да бъде жив, ако за него не съществува понятието утре и дори след един час?