Господин Уланов обаче някак не се стремеше да разсъждава върху възможните причини за убийството на колегите му. Маратонките му се виждаха по-интересна тема. Или по-безопасна? Ако е така, сега със сигурност ще извърти разговора към съпруга на Настя.
— Съпругът ви навярно е бизнесмен? — попита той.
Тя едва сдържа усмивката си.
— Не, учен е. Ходи отвъд океана да чете лекции.
— По политология ли?
— По математика.
— Така ли? Аз пък бях уверен, че в чужбина ценят руските учени само във връзка с политиката или икономиката и ги канят там, за да обясняват защо у нас реформите буксуват и колко трудно се преминава от развит социализъм към недоразвит капитализъм.
Настя престана да се сдържа и избухна в смях. Уланов дори не се усмихна в отговор, лицето му бе все така мрачно и някак разсеяно — беше потънал в собствените си мисли, но с всички сили се стараеше да поддържа разговора, за да не издаде угрижеността си. Но какво толкова ви е притеснило, господин Уланов? Определено не е гибелта на Виктор Андреев и Оксана Бондаренко, инак с удоволствие щяхте да обсъждате случилото се с тях. Е, нека помислим какво ви е разтревожило!
С всички сили се стараех да не бързам, но все пак стигнахме до блока, където живееше Каменская. За съжаление никой път не е безкраен. Не знам защо си спомних как през зимата в четвърти курс в журналистическия факултет бях тръгнал за изпит, от който панически се страхувах. Беше свил страшен студ, тролеят едва-едва пълзеше по улица «Херцен», а аз стоях на задната площадка, тъпо разглеждах дантелите от скреж по прозореца и си мечтаех това пътуване да трае вечно. И никога да не ми се наложи да сляза от тролея, да вляза в зданието на университета, да се кача до аудиторията, да тегля билет и да говоря по него. Между другото тогава предчувствието ми не ме измами, получих тройка — първата и единствена тройка за петте ми университетски години. Не ме спаси дори моята претъпкана с отлични оценки студентска книжка.
Вратата хлопна, Каменская влезе във входа си и аз отново останах сам. Дай боже все пак да стигна до вкъщи! Не забелязах никаква кола да ни следи от площад «Колхозний» до Шчолковское шосе, макар че внимателно оглеждах автомобилите, движещи се след нас. У дома, както вече казах, нищо не ме заплашва. А и пред къщи. Едва ли Вика би се съгласила да ме премахнат близо до мястото, където живее. Впрочем знае ли човек… През всичките прекарани с жена ми години бях наивно уверен, че добре я познавам, но сега съм принуден да се усъмня в това.
Минаха още петдесет минути и аз влязох в апартамента си. В жилището, където изминаха последните шест години, не най-лошите в живота ми. Господи, само преди няколко дни всичко беше толкова хубаво, двамата с Вика ходихме да избираме английски сервиз, планирахме как ще отпразнуваме рождения й ден, мечтаехме през септември да отидем на почивка край Средиземно море. Тъкмо бяхме започнали да се измъкваме от дълбоката нищета, в която прекарахме цялата си младост. Бяхме се ограничавали във всичко — заделяхме всяка копейка, пестяхме за апартамента, търпяхме със стиснати зъби моята откачена майка, която тормозеше Вика, защото искаше да остане пълновластна стопанка на нашата отдавна неремонтирана гарсониерка. Живеехме с мечтата за собствено жилище и отлагахме да си имаме дете, докато най-сетне направихме последния напън — взехме назаем сумата, която не ни достигаше, и си купихме жилище. Колко му се радвахме! Отначало спяхме на пода, ядяхме от една чиния и постепенно купувахме мебели, съдове, кърпи, чаршафи, заделяйки от всяка заплата и от всеки хонорар. Преди две години най-сетне окончателно свихме гнездото си. И с парите ни поолекна, успяхме да се сдобием с кола, започнахме да носим хубави дрехи. Днес със сигурност мога да кажа, че всички мъки свършиха, освободихме се от вечните дългове и най-сетне започвахме да живеем като хората.