Выбрать главу

Разбира се, че той ме бе накарал да тичам надолу по стълбите.

Пръстите му бяха хладни, а прегръдката му бе от стомана, не от плът и кръв. Ухаеше силно на карамфил, канела и нещо, което ми напомняше за тамян. Помогна ми да се задържа на краката си, вдигна „Записки и изследвания“ от пода и ми подаде книгата с лек поклон.

— Д-р Бишъп, предполагам?

Кимнах, разтреперана от глава до пети.

Дългите му бледи пръсти се шмугнаха в джоба и извадиха от там визитка в бяло и синьо. Подаде ми я.

— Матю Клермон.

Сграбчих визитката за ръба, като внимавах да не докосна пръстите му. Познатото лого на университета „Оксфорд“ с три корони и отворена книга, под него името му, последвано от низ съкращения, които показваха, че е приет за член на Кралското дружество.

Не беше зле за човек на видима възраст 35–40 години, макар да предполагах, че истинската му възраст е десет пъти по толкова.

Изобщо не се учудих, че вампирът беше преподавател по биохимия и специалист по неврология към болницата „Джон Радклиф“. Кръв и анатомия — две от любимите неща на същества като него. На визитката имаше три телефона на лаборатории, номерът на кабинета му и имейл адрес. Може и да не се бяхме срещали досега, но със сигурност не беше потаен и неоткриваем.

— Професор Клермон — подех аз пискливо, преди цялото ми гърло да се включи в артикулационния процес. Едвам потисках желанието си да се втурна към изхода.

— Не се познаваме — отбеляза той със странен акцент. Имаше характерното произношение на учен от Оксфорд и Кембридж, но с някаква лека мекота, която не можех да определя откъде идва. Открих, че очите му, които не се откъсваха от лицето ми, със сигурност не бяха черни, а изглеждаха така заради силно разширените зеници, поръбени със сиво-зеления сребрист оттенък на ирисите. Бяха неудържимо привлекателни и усетих как не мога да откъсна поглед от тях.

Устата на вампира отново започна да се движи.

— Голям почитател съм на работата ви.

Очите ми се разшириха. Не беше невъзможно професор по биохимия да се интересува от алхимия от седемнайсети век, но не беше и чак толкова вероятно. Оправих яката на бялата си риза и огледах помещението. Нямаше никой друг, освен нас двамата. Не се виждаше никой около стария дървен шкаф с каталога, нито край близките компютри. А дежурният библиотекар, който и да беше той, бе прекалено далеч, за да ми помогне.

— Смятам статията ви за цветовия символизъм на алхимичните трансформации за много добра, а трудът ви върху подхода на Робърт Бойл към свиването и разширяването е доста убедителен — продължи спокойно Клермон, като човек, свикнал да бъде единствен активен участник в разговорите. — Още не съм дочел книгата ви за чиракуването и обучението в алхимията, но й се наслаждавам страхотно.

— Благодаря — прошепнах аз. Погледът му се премести от очите на шията ми.

Спрях да пипам копчетата на яката си.

Свръхестествените му очи отново се впиха в моите.

— Умеете да възраждате миналото пред читателите си. — Приех го като комплимент, тъй като един вампир би разбрал, ако не съм достоверна.

Клермон помълча известно време.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

Челюстта ми увисна. Вечеря? Не можех да му избягам в библиотеката, но нямах никаква причина да стоя край него и докато се храня — особено след като той нямаше да яде заедно с мен, като се имаха предвид особеностите на диетата му.

— Имам други планове за вечерта — отвърнах рязко, без да мога да обясня убедително какво включват те. Матю Клермон сигурно бе разбрал, че съм вещица, а очевидно не празнувах Мабон.

— Жалко — промърмори той и на устните му се появи едва доловима усмивка. — Може би друг път. В Оксфорд сте цяла година, нали?

Вампирите винаги ме изнервяха, а уханието на карамфил, което се носеше от Клермон, ми напомняше за Ашмол. Тъй като не можех да си подредя мислите, започнах само да кимам. Така бе по-безопасно.

— Така си и помислих — каза Клермон. — Сигурен съм, че пътищата ни пак ще се пресекат. Оксфорд е малък град.

— Много малък — съгласих се аз и вече съжалявах, че не отидох в Лондон.

— Доскоро, д-р Бишъп. За мен беше удоволствие. — Клермон ми протегна длан. С изключение на кратката си разходка до шията ми, очите му не се бяха откъсвали от моите. Стори ми се, че не мигна нито веднъж. Събрах всичките си сили и първа отклоних поглед.