Ръката ми се стрелна напред, поколеба се за миг и после стисна неговата. Той я притисна съвсем леко, преди да отдръпне длан. Отстъпи назад, усмихна се и изчезна в мрака на най-старата част от библиотеката.
Постоях, докато вледенената ми ръка отново си възвърна способността да се движи, след това се върнах на бюрото си и изключих компютъра. Докато си събирах книжата, томчето на „Записки и изследвания“ сякаш ме питаше обвинително защо съм си направила труда да го взимам, след като дори нямаше да го погледна. Списъкът ми със задачи също ме гледаше с упрек. Откъснах го от бележника си, смачках го и го хвърлих в коша под бюрото.
— Достатъчно ми е злото за днес — промърморих под носа си.
Дежурният в читалнята погледна часовника си, когато върнах ръкописите.
— Рано си тръгвате, д-р Бишъп?
Кимнах. Стисках здраво устни, за да не го попитам дали не знае нещо за вампира край отдела със справочници по палеография.
Той взе купчината сиви картонени кутии, в които се пазеха ръкописите.
— Ще ви трябват ли утре?
— Да — прошепнах аз. — Утре.
След като изпълних целия ритуал по напускане на библиотеката, вече бях свободна. Подметките ми скърцаха по линолеума на пода и звукът отекваше в каменните стени. Излязох забързано през вратата на читалнята, минах покрай книгите, оградени с кадифени въжета срещу любопитни пръсти, слязох по изтърканите дървени стъпала и се озовах на полянката отпред. Облегнах се на железния парапет около бронзовата статуя на Уилям Хърбърт и поех с пълни гърди хладния въздух, като се опитвах да прогоня остатъците от дъха на карамфил и канела от ноздрите си.
На страха очите са големи нощем в Оксфорд, казах си строго. Е, в града имаше още един вампир.
Въпреки че се опитах да се успокоя пред библиотеката, извървях пътя до вкъщи по-бързо от обикновено. Мракът по Ню Колидж Лейн си беше плашещ и в по-ведри моменти. Прекарах картата си през четеца на задната порта на „Ню Колидж“ и усетих как част от напрежението се оттече от тялото ми, когато вратата щракна зад мен, сякаш всяка преграда, която поставях между себе си и библиотеката, ме пазеше. Минах покрай прозорците на параклиса, през тесния проход към полянката, от която се виждаше единствената оцеляла в Оксфорд средновековна градина с традиционното хълмче, на което някога студентите са седели и са размишлявали за тайните на Бог и природата. Днес кулите и арките на колежа изглеждаха по-готически отвсякога и аз нямах търпение да се прибера.
Най-сетне затворих зад себе си вратата на апартамента си и въздъхнах дълбоко с облекчение. Живеех на последния етаж на сградата, в една от квартирите, специално запазени за гостуващи бивши студенти. Обитавах жилище, което се състоеше от спалня, всекидневна с кръгла маса за хранене и прилична, макар и малка кухня. Интериорът се допълваше от стари гравюри и ламперии в топли тонове. Всички мебели бяха като извадени от предишни превъплъщения на преподавателската стая и деканата, преобладаваше неугледният стил на XIX век.
Отидох в кухнята, сложих две филии в тостера и си налях чаша студена вода. Изпих я на един дъх и отворих прозореца, за да влезе малко свеж въздух в задушните стаи.
Занесох храната във всекидневната, изритах си обувките и пуснах малката стереоуредба. Кристалните тонове на Моцарт се разнесоха из въздуха. Седнах на тапицирания в светлокафяво диван с намерението малко да си почина, а след това да взема вана и да си прегледам записките от деня.
Събудих се в три и половина през нощта и усетих, че сърцето ми ще изхвръкне. Вратът ми се бе схванал, а в устата ми имаше силен вкус на карамфил.
Налях си нова чаша вода и затворих прозореца в кухнята. Беше хладно и влажният въздух ме накара да потръпна.
Погледнах си часовника, пресметнах часовата разлика наум и реших да се обадя у дома. Там беше едва десет и трийсет, а Сара и Ем обичаха нощта като прилепи. Разходих се из стаите, угасих всички лампи с изключение на тази в спалнята и взех мобилния си телефон. Освободих се от мръсните дрехи за минути — как може човек така да се изцапа в библиотека? — и надянах старо долнище на анцуг и черен пуловер с развлечено деколте. Бяха по-удобни от пижама.
Твърдият матрак под мен беше удобен и така успя да ме отпусне, та за малко да повярвам, че няма нужда да звъня у дома. Но водата не успя да премахне изцяло вкуса на карамфил от езика ми и аз набрах номера.