Миризмата в библиотеката винаги ми повдигаше духа — онази странна комбинация от дъх на старинен камък, прах, дървеници, хартия и пергаменти. Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците на стълбищните площадки, осветяваха летящите във въздуха прашинки и хвърляха отблясъци по древните стени. Грееха и върху смачканите листове с разписанията на лекциите за последния семестър. Скоро щяха да бъдат поставени и новите обяви, само след дни портите щяха да се отворят и през тях да нахлуят талази студенти, които да нарушат спокойствието на града.
Тананиках си тихичко, кимнах на бюстовете на Томас Бодли и крал Чарлз I от двете страни на входа към „Херцог Хъмфри“ и бутнах летящите врати, зад които се намираше гишето за поръчки.
— Днес трябва да го настаним в „Селдън Енд“ — каза главният библиотекар с леко раздразнение.
Библиотеката бе отворена само от няколко минути, но господин Джонсън и неговите подчинени бяха вече на линия. Бях виждала подобно притеснение само когато очакваха много видни учени.
— Вече даде поръчките си и чака. — Непознатата библиотекарка от вчера се намръщи срещу мен и оправи купчината книги в ръцете си.
— И тези са за него. Поръча ги от читалнята на новата Бодлианска библиотека.
Там държаха книгите от Източна Азия. Не беше моята област и бързо загубих интерес.
— Занеси му засега тези и му кажи, че ще му предоставим ръкописите до час. — Главният библиотекар изглеждаше притеснен, докато влизаше обратно в кабинета си.
Шон извъртя очи към тавана, когато се приближих към него.
— Здрасти, Даяна. Ще вземеш ли ръкописите, които запази?
— Благодаря — прошепнах аз, нямах търпение да се заровя в купчинката книги, която ме очакваше. — Голям ден, а?
— Очевидно — подхвърли той кисело, преди да влезе в заключената клетка, в която държаха запазените от предния ден томове. Върна се с моите поръчки. — Заповядай. Номер на мястото?
— А4. — Винаги сядах там, в далечния югоизточен ъгъл на „Селдън Енд“, където естествената светлина беше най-добра.
Господин Джонсън се затътри към мен.
— А, д-р Бишъп, настанихме професор Клермон на А3. Сигурно ще предпочетете да седнете на А1 или А6. — Пристъпи нервно от крак на крак, оправи очилата си и премигна иззад дебелите стъкла.
Аз го зяпнах като окаменяла.
— Професор Клермон!?
— Да. Той ще работи с книжата на Нийдъм и поиска да седне някъде, където има добра светлина и достатъчно място.
— Джоузеф Нийдъм, синологът? — Усетих със слънчевия си сплит как кръвта ми започва да кипи.
— Да. Той също така е бил и биохимик, разбира се, затова и професор Клермон се интересува от него — обясни господин Джонсън, който с всеки миг изглеждаше все по-раздразнен. — Искате ли да седнете на А1?
— Предпочитам А6. — Перспективата да седна до вампир, дори с празно място между нас, ми изглеждаше силно притеснителна. Беше немислимо да се настаня на А4. Как бих могла да се съсредоточа, ако се чудя къде са насочени странните му очи? Ако бюрата в средновековната секция бяха по-удобни, щях да се паркирам под една от страховитите фигури на водоливника край тесните й прозорци и да се изложа на явната неприязън на Джилиан Чембърлейн.
— Прекрасно. Благодаря ви за разбирането. — Господин Джонсън въздъхна с облекчение.
Присвих очи, когато влязох в осветения „Селдън Енд“. Клермон изглеждаше безупречно и бе напълно спокоен, бледата му кожа контрастираше на тъмната му коса. Този път носеше черен пуловер с остро деколте и дребни зелени шарки, леко повдигнат на тила. Надникнах под бюрото и видях графитеносиви панталони, чорапи в същия цвят и черни обувки, които със сигурност струваха повече от целия ми гардероб на средностатистически научен работник.
Чувството ми за безпокойство се завърна. Какво диреше Клермон в библиотеката? Защо не си беше в лабораторията?
Без да полагам никакви усилия да крача безшумно, тръгнах право към вампира. Клермон седеше по диагонал спрямо мен в далечния ъгъл на помещението и не спираше да чете, сякаш не забелязваше приближаването ми. Хвърлих чантата и ръкописите си на работното място, обозначено с А5, за да очертая границите на територията си.
Той вдигна поглед и веждите му се извиха в знак на изненада.