— Д-р Бишъп. Добро утро.
— Професор Клермон. — Хрумна ми, че сигурно е дочул всичко казано за него на входа на читалнята, защото имаше слух на прилеп. Отказвах да срещна погледа му. Започнах да вадя вещи от чантата и да строя малка крепостна стена от канцеларски принадлежности на бюрото между мен и вампира. Клермон ме наблюдаваше, докато строителните ми материали свършиха, след това свъси вежди съсредоточено и продължи да чете.
Извадих кабела на компютъра си и се мушнах под писалището, за да го включа в контакта. Когато се изправих, той продължаваше да чете, но едвам сдържаше усмивката си.
— Щеше да ти е по-добре в северния край — промърморих аз под носа си и започнах да ровя за списъка с ръкописите.
Клермон вдигна поглед. Разширените му зеници правеха очите му да изглеждат тъмни.
— Притеснявам ли ви, д-р Бишъп?
— Разбира се, че не — отвърнах веднага и внезапно гърлото ми се сви от силната миризма на карамфил, която излезе от устата му заедно с думите. — Но съм учудена, че намирате южното изложение за удобно.
— Нали не вярвате на всичко, което четете? — Едната гъста черна вежда се вдигна и се изви като въпросителна.
— Ако ме питате дали очаквам да избухнете в пламъци, щом ви докосне слънчев лъч, отговорът е не. — Вампирите не се подпалваха от дневната светлина, нито имаха дълги кучешки зъби. Това бяха митове, измислени от хората. — Но и никога не съм срещала… някой като вас, който обича да се припича на слънце.
Клермон остана неподвижен, но можех да се закълна, че се опитва да потисне смеха си.
— И колко опит от първа ръка с „някой като мен“ имате, д-р Бишъп?
Откъде знаеше, че нямам много опит с вампири? Тези същества имаха изключително развити сетива, но не притежаваха свръхестествени способности, не можеха да четат мисли и да предсказват. Тези качества бяха запазени за вещиците, а в редки случаи можеха да се развият и у демоните. Такъв бе природният ред, или поне така ми обясняваше леля ми, когато не можех да заспя от страх, че някой вампир ще ми открадне мислите и ще отлети с тях през прозореца.
Погледнах го по-внимателно.
— Струва ми се, професор Клермон, че дългогодишният опит няма как да ми каже това, което имам нужда да знам точно сега.
— С радост ще отговоря на въпросите ви, стига да мога — заяви той, затвори книгата си и я остави на бюрото. Чакаше с търпението на учител пред враждебен, но не много умен ученик.
— Какво точно искате?
Клермон се облегна назад в стола си и скръсти спокойно ръце.
— Искам да проуча трудовете на д-р Нийдъм и еволюцията на идеите за морфогенезата.
— Морфогенезата?
— Промените в ембрионалните клетки, които водят до диференциация…
— Знам какво е морфогенеза, професор Клермон. Не това ме учуди.
Устните му потрепнаха. Скръстих защитно ръцете си пред гърдите.
— Разбирам. — Преплете дългите си пръсти и подпря лакти на страничните облегалки. — Снощи дойдох в библиотеката на Бодли, за да поръчам някои ръкописи. Влязох и реших да поогледам. Обичам да знам къде се намирам, не прекарвам много време тук. И тогава ви видях в галерията. А това, на което станах свидетел, след като ви зърнах, беше малко неочаквано. — Устните му отново потрепнаха.
Изчервих се, като си спомних как използвах магия, за да взема книгата. И се опитах да не позволя да бъда обезоръжена от старомодното му „библиотеката на Бодли“, макар да не успях съвсем.
Внимавай, Даяна, предупредих се сама. Той се опитва да те очарова.
— Значи става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, чиято кулминация е мигът, в който вампир и вещица сядат един до друг и започват да изучават ръкописи като обикновени читатели?
— Не вярвам някой, направил си труда да ме разгледа по-внимателно, да ме сметне за обикновен. — Тихият глас на Клермон се снижи до подигравателен шепот и той се наведе напред. — Но да, става въпрос за странно стечение на обстоятелствата, ако така ви е по-лесно.
— Мислех, че учените вече не вярват в съвпаденията.
Той тихо се засмя.
— Все някой трябва да вярва в тях.
Клермон не откъсваше поглед от мен, което беше крайно изнервящо. Библиотекарката добута до лакътя на вампира старата дървена количка, по чиито лавици бяха спретнато подредени сиви кутии с ръкописи.
Вампирът отмести очи от лицето ми.
— Благодаря, Валъри. Оценявам помощта ти.