— Даяна? — извика тя в мрака.
Потиснах въздишката си и се спрях.
— Здрасти, Джилиан. — Заради подсъзнателното собственическо чувство към книгите си останах възможно най-далече от вещицата и се обърнах така, че тя да не вижда томчетата.
— Какво ще правиш в деня на равноденствието? — Джилиан все се мъчеше да ме убеди да прекарам малко време със „сестрите“. Вещерското честване на равноденствието беше само след дни и тя удвояваше усилията си да ме вкара в оксфордското им общество.
— Ще работя — отвърнах веднага.
— Тук има много добри вещици — каза Джилиан с явно неодобрение. — Трябва да дойдеш с нас в понеделник.
— Благодаря. Ще си помисля — обещах аз и вече тръгвах към Селдънската секция на залата, просторна пристройка от XVII век, перпендикулярна на основната част на „Херцог Хъмфри“. — Работя по доклад за конференция, затова не разчитай на мен. — Леля Сара винаги ме бе предупреждавала, че една вещица не може да излъже друга, но аз не спирах да опитвам.
Джилиан въздъхна състрадателно, но очите й не се отлепяха от мен.
Върнах се на обичайното си място срещу високите прозорци от оловно стъкло. Едвам се удържах да не хвърля томчетата на масата и да не започна да си бърша ръцете. Но си спомних колко са стари и внимателно ги положих на плота.
Книгата, която бе отказала да пусне формуляра, беше най-отгоре. На гръбчето й имаше отпечатан златист герб на Елиас Ашмол, колекционер и алхимик от XVII век, чиито книги бяха преместени от музея му в Бодлианската библиотека през XIX век. Пресегнах се и докоснах кафявата кожа.
Лек удар като от ток ме накара да си отдръпна пръстите, но не успях да го направя достатъчно бързо. Тръпките пропълзяха нагоре по ръцете ми и накараха косъмчетата по тях да настръхнат, след това тръгнаха по раменете, а мускулите на шията и гърба ми се свиха. Усещането бързо изчезна, но след него остана чувство за неосъществено желание. Бях поразена от тази своя реакция, затова бързо се дръпнах от масата.
Дори на безопасно разстояние ръкописът ме предизвикваше — заплашваше да разруши стените, които бях издигнала, за да отделя кариерата си на учен от рожденото ми право на последната от вещиците в семейство Бишъп. Положих много усилия, за да напиша доктората си и да си спечеля професура, очакваха ме повишения и започваше наистина да ми върви професионално. Отрекох се от семейното наследство и изградих живота си върху разума и научните си способности, а не върху необясними предчувствия и магии. Бях в Оксфорд, защото работех по изследователски проект. Откритията ми, подкрепени от обширни анализи и бележки под линия, щяха да бъдат публикувани. Щяха да бъдат представени пред колегите ми — нормални човешки същества — без мистерии и без загадъчното познание, достъпно само за шестото чувство на вещиците.
Ала без да подозирам, бях поръчала алхимичен трактат, притежаващ свръхестествени сили, които не можех да пренебрегна. Пръстите ме сърбяха да го отворя и да науча повече. Но още по-силен импулс ме възпираше: дали любопитството ми беше интелектуално и свързано с научната ми работа? Или имаше нещо общо с връзките на моето семейство с вещерския занаят?
Поех дълбоко от познатия въздух на читалнята и затворих очи с надеждата така да си проясня съзнанието. Бодлианската библиотека винаги е била убежище за мен, място, което няма нищо общо със семейство Бишъп. Скръстих треперещите си ръце, взрях се в здрача в книгата на Ашмол и се зачудих какво да правя.
Ако майка ми беше в моето положение, би стигнала инстинктивно до отговора. Повечето членове на семейство Бишъп бяха талантливи магьосници, но майка ми Ребека беше специална. Всички казваха така. Свръхестествените й способности се проявили рано и още докато била в началното училище, започнала да прави по-силни магии дори от най-висшестоящите вещици в местното сестринство. Имала страхотна интуиция, невероятна проницателност и вроден талант да прониква под повърхността на хора и събития. По-малката й сестра, леля ми Сара, също била способна вещица, но дарбата й била по-обикновена: била доста сръчна с отварите и се справяла отлично с традиционните магии и заклинания.
Колегите ми историци, разбира се, не знаеха нищо за семейството ми, но всички в Мадисън, забутаното градче в южната част на щат Ню Йорк, където живеех със Сара от седемгодишна възраст, познаваха семейство Бишъп. Предците ми се преместили там от Масачузетс след Войната за независимост. Това станало повече от век след екзекуцията на Бриджит Бишъп в Салем. Но клюките и слуховете ги настигнали и в новия им дом. След като избягали от родното си място и се заселили в Мадисън, семейство Бишъп положили много усилия, за да покажат, че вещерските им умения могат да ги направят добри съседи — защото могат да лекуват и да предсказват времето. Постепенно успели да пуснат достатъчно дълбоки корени в новата си общност и да потушат суеверията и естествения човешки страх.