Ала лекият натиск на тила ми правеше невъзможно по-нататъшното четене. Напрежението се разпростря към ушите, стана по-силно и обви и челото ми. Стомахът ми панически се сви. Това не беше вече безмълвен поздрав, а заплаха. Защо себеподобен ме заплашваше?
Вещерът тръгна небрежно към бюрото ми. Докато се приближаваше, чух шепот в пулсиращия си череп. Беше едвам доловим и не можех да различа думите. Бях сигурна, че идва от вещера, но кой, по дяволите, бе той?
Дишането ми стана повърхностно. Разкарай ми се от главата, казах аз настойчиво, макар и без глас, и докоснах челото си.
Клермон се придвижи толкова бързо, че изобщо не го видях как преминава покрай бюрата. След миг вече стоеше до мен, едната му ръка бе подпряна на облегалката на стола ми, а другата постави на бюрото пред мен. Широките му рамене се бяха надвесили над мен като крилата на сокол, който си брани плячката.
— Добре ли сте? — попита той.
— Нищо ми няма — отвърнах с треперещ глас, напълно объркана за причината вампирът да ме брани от вещера.
Читателка от галерията над нас изви шия, за да види за какво е цялото суетене. Изправи се и смръщи чело. Двама вещери и вампир нямаше как да останат незабелязани от човешко същество.
— Оставете ме на мира. Хората ни забелязаха — казах през стиснати зъби.
Клермон се изправи в цял ръст, но остана с гръб към вещера и стоеше между нас като ангел-отмъстител.
— О, обърках се — промърмори вещерът зад Клермон. — Помислих, че това място е свободно. Извинете. — Тихите му стъпки отекнаха в далечината и натискът върху главата ми постепенно намаля.
Хладен бриз се вдигна във въздуха, когато студената ръка на вампира се пресегна към раменете ми, спря се, а после се върна обратно на облегалката. Клермон се приведе.
— Изглеждате ми доста бледа — каза той тихо и меко. — Искате ли да ви изпратя до вас?
— Не — поклатих глава с надеждата да си седне на мястото и да ме остави да си възвърна самообладанието.
— Д-р Бишъп, наистина смятам, че трябва да ми позволите да ви изпратя до вас.
— Не! — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото възнамерявах. Снижих го до шепот. — Нямам никакво намерение да си тръгвам от библиотеката, още по-малко да ви позволя да ме изпратите вие или който и да е друг.
Лицето на Клермон се озова смущаващо близо до моето. Той пое бавно дъх и отново усетих силната миризма на канела и карамфил. Нещо в погледа ми го убеди, че говоря сериозно, и се отдръпна. Стисна ядосано устни и се върна на мястото си.
Прекарахме остатъка от следобеда в напрегнато примирие. Опитах се да премина на втората кола от ръкописа си, а Клермон прелистваше страниците и записките си съсредоточен като съдия, който трябва да вземе решение за смъртна присъда.
Към три часа усетих, че нервите ми са опънати до скъсване и повече не мога да се концентрирам. Денят ми бе провален.
Събрах пръснатите си вещи и върнах ръкописа в кутията.
Клермон вдигна поглед.
— Прибирате ли се, д-р Бишъп? — Гласът му прозвуча добронамерено, но очите му блестяха.
— Да — отвърнах троснато аз.
Лицето на вампира стана безизразно, но съсредоточено.
Всички в читалнята ме проследиха с поглед, докато излизах — заплашителният вещер, Джилиан, вампирът, дори демонът. Библиотекарят на гишето за връщане на книги от следобедната смяна ми бе непознат, защото никога не си бях тръгвала по това време на деня. Господин Джонсън бутна леко стола си назад, видя, че съм аз, и погледна изненадано часовника си.
Бутнах стъклените врати на библиотеката, излязох на полянката отпред и поех жадно свеж въздух. Но свежият въздух нямаше да ми стигне, за да поправя злото на този ден.
След петнайсет минути вече бях облечена с клин до коленете, избеляла фланела на клуба по гребане на „Ню Колидж“ и дебел пуловер. Обух си маратонките и се отправих бегом към реката.
Когато стигнах до брега, част от напрежението ми се бе уталожило. „Отравяне с адреналин“, така наричаше един от лекарите ми тези пристъпи на тревожност, които ме тормозеха от детството. Медиците твърдяха, че поради причини, които те не могат да проумеят напълно, тялото ми си мисли, че е в непрекъсната опасност. Един от специалистите, при които леля ме заведе на консултация, каза, че това са остатъци от времената, в които хората са били ловци. Според него съм щяла да се оправя, щом си прочистя кръвта от адреналина, а това можело да стане, като потичам както уплашена антилопа бяга от лъв.