За лош късмет на този лекар бях ходила като дете с родителите си в Серенгети и бях виждала такова преследване. Антилопата изгуби битката. И това ми бе направило страхотно впечатление.
После опитах да си помогна с лекарства и медитация, но нищо не се бореше така успешно с паниката както физическата активност. В Оксфорд всяка сутрин гребях, преди студентските екипажи да пренаселят тясната река. Но учебната година още не бе започнала и във водата нямаше никого.
Обувките ми скърцаха по чакълените пътеки, които водеха към хангарите. Махнах на Пийт, техника, който се разхождаше с гаечен ключ и масльонка в ръце и се опитваше да оправи това, което студентите бяха повредили по време на тренировки. Спрях се до седмия хангар и се приведох, за да си почина, преди да взема ключа, скрит над външната лампа, и да отключа вратата.
Вътре ме посрещнаха подредените жълто — бели лодки. Имаше големи осемместни за титулярния мъжки екипаж, малко по-малки за жените и най-различни други с по-ниско качество и размери. От носа на една чисто нова, която все още не бе пускана на вода, висеше бележка, която осведомяваше всички посетители, че: Никой няма право да взима „Жената на френския лейтенант“ без разрешението на президента на клуба по гребане на „Ню Колидж“. Името на лодката беше прясно изписано отстрани с викториански шрифт в памет на някогашния студент, създател на образа3.
В дъното на хангара имаше седемметрова лодка, поставена на скоби на височината на кръста. Бог да поживи Пийт, помислих си аз, че е оставил скула на пода. На седалката му имаше бележка: „Тренировките започват следващия понеделник. Лодката ще бъде върната на стойката си“.
Изритах маратонките си, взех две гребла от купчината до вратата и ги занесох на кея. След това се върнах за лодката.
Пуснах внимателно скула във водата и сложих единия си крак върху седалката му, за да не отплава, докато промушвах греблата в халките. След това ги хванах с една ръка като гигантски клечки за ядене, влязох в лодката и се отблъснах от кея с лявата си ръка. Скулът се понесе по реката.
За мен гребането беше като религия, състоеше се от поредица ритуали и движения, които повтарях, докато изпаднех в състояние на медитация. Започваше се от мига, в който се докоснех до екипировката, но истинската магия се случваше, когато постигнех правилната комбинация от точност, ритъм и сила, която гребането изискваше. Този спорт още от студентските ми години ми носеше спокойствие, каквото нито една друга дейност не можеше.
Потопих греблата във водата и ги плъзнах. Увеличих скоростта, като си помагах при всяко загребване с краката, и усещах съпротивлението на водата при всяко движение. Вятърът бе студен и пронизващ и дрехите ми не можеха да ме предпазят от него.
Когато постигнах идеалния ритъм, ми се стори, че летя. В тези блажени мигове изгубвах представа за време и място, бях само безплътно тяло върху течащата река. Малката ми пъргава лодка пореше водата, а аз се движех в пълна хармония с нея. Затворих очи и се усмихнах, събитията от изминалия ден започнаха да ми се струват незначителни.
Отвъд затворените ми клепачи притъмня и шумът от трафика ми подсказа, че преминавам под моста Донингтън. Излязох пак на слънце от другата страна, отворих очи и в слънчевия си сплит усетих леденото докосване на вампирски поглед.
На моста стоеше някой, дългото му палто се вееше около коленете. Макар да не виждах лицето му, от очертанията на едрата му фигура разбрах, че е Матю Клермон. Отново.
Изругах и за малко да изпусна едното гребло. Наблизо беше градският кей. Изкушавах се от мисълта да изманеврирам непозволено, да пресека реката и да ударя вампира по тила на красивата му глава с каквото намеря подръка. Докато обмислях плана си, забелязах на кея слаба жена, облечена в изцапан с боя гащеризон. Пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.
Това не бе типична гледка за хангарите на Оксфорд.
Тя вдигна очи и погледът й прогори кожата ми. Демон. Усмихна се като вълчица и каза нещо в телефона си.
Ставаше прекалено странно. Първо Клермон, после пък цели стада свръхестествени същества се появяваха навсякъде, където бе той. Зарязах плана и съсредоточих усилията си в гребането.
Поех отново срещу течението, но спокойствието от физическата активност се бе изпарило. Когато минах покрай таверната „Изида“, забелязах Клермон да стои до една от масите. Бе успял да се придвижи от моста Донингтън до тук пеша по-бързо от мен, която бях в състезателна лодка.
3
Става въпрос за английския писател Джон Фаулс (1926–2005), автор на романа „Жената на френския лейтенант“ (1969), преведен в България като „Грешницата от Лаймриджис“. Той е учил в „Ню Колидж“ в Оксфорд непосредствено след Втората световна война. — Б.пр.