— Аз я убих. — Сърцето ми биеше бързо.
— Нямаше избор. — От тона му разбрах, че повече няма смисъл да го обсъждаме. — Беше самозащита.
— Не, не беше. Вещерският огън… — Чак когато той се озова в истинска опасност, лъкът и стрелата се появиха в ръцете ми.
Матю ме накара да млъкна с усмивка.
— Ще поговорим за това утре.
Но имаше нещо, което не можеше да чака, нещо, което исках той да знае.
— Обичам те, Матю. — Нямах възможност да му го кажа, преди Сату да ме отвлече от Сет-Тур. Този път исках да съм сигурна, че го е чул, преди да се случи нещо страшно.
— И аз те обичам. — Наведе се и доближи устни до ухото ми. — Помниш ли вечерята ни в Оксфорд? Искаше да знаеш каква си на вкус.
Помръднах глава, за да потвърдя.
— Имаш вкус на мед — промълви той. — Мед и… надежда.
Усмихнах се и след това заспах.
Но това не беше почивка. Увиснах между съня и будното състояние. Ла Пиер и Мадисън, животът и смъртта. Призрачната възрастна жена ме бе предупредила, че е опасно да стоя на кръстопът. Понякога ми се струваше, че смъртта стои кротко до мен и ме чака да си избера път.
Тази нощ пропътувах хиляди километри, бягах от място на място, бях само на крачка пред преследвача си, който и да беше той — Жербер, Сату, Жулиет, Питър Нокс. Когато вятърът ме довяваше обратно в къщата на семейство Бишъп, Матю ме чакаше там. Понякога с него беше Сара. Друг път — Маркъс. Но най-често беше сам.
Посред нощ някой започна да тананика мелодията, на която танцувахме сякаш преди цяла вечност в салона на Изабо. Не беше Маркъс, нито Матю — те си говореха — но бях прекалено уморена, за да разбера откъде идваше музиката.
— Откъде е научила тази стара песен? — попита Маркъс.
— У дома. Господи, дори и насън се опитва да е смела. — Гласът на Матю беше неутешим. — Болдуин беше прав, че не ме бива в стратегиите. Трябваше да го предвидя.
— Жербер е разчитал, че си забравил за Жулиет. Беше толкова отдавна. И е знаел, че ще си с Даяна, когато тя те нападне. Беше много самодоволен по телефона.
— Да, той знае, че съм достатъчно самоуверен и си мисля, че тя е в безопасност, щом съм до нея.
— Опита се да я защитиш. Но не можеш, никой не може. Не само тя трябва да спре с безразсъдството си.
Ала имаше нещо, което Маркъс не знаеше, нещо, което Матю забравяше. Припомних си откъслечни фрази от някакъв разговор. Музиката заглъхна и аз заговорих.
— Казах ти и преди — започнах, като опипвах за Матю в тъмното, но намерих само шепа топла вълна, която замириса на карамфил, когато я докоснах. — Не мога да бъда смела и за двама ни.
— Даяна — повика ме настоятелно Матю. — Отвори очи и ме погледни.
Лицето му бе на сантиметри от моето. Бе прегърнал главата ми с една ръка, а хладината на другата усещах под гърба си, където се намираше полумесецът.
— Ето те и теб — промълвих. — Уплаших се, че сме се изгубили.
— Не, мила моя, не сме. Ние сме в къщата на семейство Бишъп. И няма нужда да си смела. Сега е мой ред.
— Ще можеш ли да решиш по кой път трябва да тръгнем?
— Ще намерим пътя. Почини си и ме остави да се погрижа за теб. — Очите му бяха станали съвсем зелени.
Отново се унесох, бягах от Жербер и Жулиет, които ме следваха по петите. Призори потънах в дълбок сън и когато се събудих, вече се беше съмнало. Погледнах и видях, че съм гола и завита с купища юргани, като пациент в британско интензивно отделение. В дясната ми ръка беше забодена система, левият ми лакът бе превързан и нещо бе забито в шията ми. Матю седеше наблизо със свити колене, облегнат на дивана.
— Матю? Всички добре ли са? — Езикът ми бе като увит в памук, все още бях ужасно жадна.
— Всички са добре. — На лицето му се изписа облекчение, той се пресегна за ръката ми и притисна устни в дланта ми. Очите му се стрелнаха към китката ми, където злите нокти на Жулиет бяха оставили червени дъги.
Гласовете ни повикаха и останалите обитатели на къщата в стаята. Първи пристигнаха лелите ми. Сара бе потънала в мисли, под очите й имаше тъмни кръгове. Ем изглеждаше уморена, но успокоена, галеше ме по косата и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. След това влезе Маркъс. Той ме прегледа и сериозно ме предупреди, че имам нужда от почивка. Накрая Мириам изгони всички, за да ми смени превръзките.
— Колко е зле? — попитах, когато останахме сами.