— Едра шарка? — Бяха спрели да имунизират срещу тази болест децата няколко години преди да се родя. Което означаваше, че Софи и Натаниъл също не бяха имунизирани.
Матю ме дръпна, за да се изправя на крака.
— Да започваме — каза той решително.
— Днес няма да ме бодеш с игли.
— По-добре игли днес, отколкото едра шарка и тетанус утре — сряза ме той.
— Чакай малко. — Гласът на Натаниъл изплющя като камшик в стаята. — Ваксината срещу едра шарка ще я направи преносител. Ами Софи и бебето?
— Обясни му, Маркъс — нареди Матю и отстъпи, за да ми направи място.
— Не точно преносител на едра шарка — опита се да го успокои Маркъс. — Това е друг щам от болестта. Софи е в безопасност, стига да не докосва Даяна и нищо, което тя е пипала.
Демонката му се усмихна.
— Добре, ще внимавам.
— Винаги ли правиш каквото той ти каже? — подхвърли Натаниъл презрително на Маркъс, докато ставаше от дивана. После се обърна към съпругата си. — Софи, тръгваме си.
— Не откачай, Натаниъл — опита да го успокои тя. — Ще разстроиш къщата, а и бебето, ако започнеш да говориш на тръгване. Никъде няма да ходим.
Натаниъл изгледа злостно Матю и седна.
— Маркъс ме слуша колкото и Софи теб — отбеляза съпругът ми.
В работната стая ме накара да си сваля пуловера, след това намаза лявата ми ръка със спирт. Вратата се открехна.
Беше Сара. Не бе обелила и дума по време на разправията, но погледът й не се отдели от доставения пакет.
Матю вече беше прерязал опаковъчната лента около кутията. Вътре имаше седем малки ампули и торбичка с хапчета, каквато не бях виждала досега. Той вече се държеше по същия хладен професионален начин, който бях видяла за първи път в лабораторията в Оксфорд, без да губи време в празни приказки и успокоителни лигавщини. Сара беше добре дошла за мен като морална подкрепа.
— Мога да ти дам бели ризи — каза ми тя и ме откъсна от действията на Матю. — Ще е по-лесно да ги избелиш с белина. Както и бели кърпи. Остави си прането на горния етаж, аз ще се погрижа за него.
— Благодаря, Сара. Така няма да се притесняваме, че заразата ще се разнесе. — Матю избра една от ампулите. — Ще започнем с ваксината против тетанус.
Премигвах при всяко убождане. На третата инжекция челото ми лъсна от пот и сърцето ми заби силно.
— Сара — обадих се аз решително, — може ли да застанеш зад мен?
— Извинявай. — Сара обаче застана зад Матю. — Ще ти донеса вода.
Подаде ми чаша с леденостудена вода, повърхността й бе запотена и хлъзгава. Погледнах я с благодарност и се опитах да съсредоточа вниманието си върху това да я задържа в ръката си, вместо да мисля как Матю отваря следващата ампула.
Иглата проби плътта ми и аз подскочих.
— Това е последната инжекция — съобщи ми той. Отвори кутията и смеси кристалчета с течност. Разклати ги силно и ми ги подаде. — Това е ваксината против холера. Тя се взема орално. Остава и имунизацията против едра шарка. Има и хапчета, които трябва да пиеш след вечеря през следващите няколко дни.
Изгълтах набързо сместа, но за малко да се задавя от плътната й текстура и ужасния вкус.
Матю отвори кутийката с двете издължени флакончета против едра шарка.
— Знаеш ли какво писа Томас Джеферсън на Едуард Дженър за тази ваксина? — попита той с хипнотичен глас. — Че това най-полезното откритие на медицината. — Усетих хладното докосване на спирта по дясната си ръка, след това убождане по кожата си. — Президентът пренебрегна откритието на Харви за кръвообращението, като снизходително го определи като „красиво допълнение към медицинското познание“. — Матю разнесе вируса с разтъркване.
Тактиката му за отвличане на вниманието работеше. Бях потънала в историите, които разказваше, и забравих за ръката си.
— Но Джеферсън похвали Дженър, защото неговите инжекции превърнаха едрата шарка в болест, която ще бъде известна само на историците. Спаси човешката раса от един от най-смъртоносните й врагове. — Матю изхвърли празната стъкленица в запечатан контейнер за опасни отпадъци. — Готово.
— Познаваше ли Джеферсън? — Вече си фантазирах как се връщаме през времето във Вирджиния от осемнайсети век.
— Познавах по-добре Вашингтон. Той беше воин, който предпочиташе действията му да говорят вместо него. Джеферсън беше човек на думите. Но трудно се проникваше през интелекта му до истинската му същност. Никога не бих се отбил в дома му без предупреждение, особено с теб.