— Язък, че си толкова умна. Залагам десет долара, че до края на седмицата ще те покани на среща.
Изсмях се.
— Няма ли да си вземеш поука най-накрая? Добре, десет долара, или еквивалента им в британски лири, когато спечеля баса.
Сбогувахме се. Продължавах да не знам почти нищо за Матю Клермон, но имах по-добра представа на кои въпроси търся отговори, а най-важният сред тях беше: защо някой, който е на прага на откритие в еволюционната теория, ще се интересува от алхимия от седемнайсети век?
Рових в интернет, докато ме заболяха очите. Когато часовникът удари полунощ, бях заритата в записки за вълци и генетика, но още не бях разгадала мистериозния интерес на Матю Клермон към Ашмол.
6.
Следващата сутрин беше мрачна и много по-типична за ранната есен. Исках само да се увия в дебели пуловери и да си остана в квартирата.
Един поглед към лошото време навън ме убеди да не ходя на реката. Излязох да потичам. Във фоайето махнах на нощния портиер, който първо ме изгледа невярващо, а след това насърчително вдигна палци.
С всяка крачка по тротоара сковаността ми изчезваше. Докато стигна до чакълените пътеки на университетския парк, вече дишах дълбоко и се чувствах ведра и готова за дългия ден в библиотеката — без значение колко свръхестествени същества се бяха събрали там.
Когато се върнах, портиерът ме спря.
— Д-р Бишъп?
— Да?
— Съжалявам, че снощи върнах посетителя ви, но такава е политиката на колежа. Следващия път, когато ви идват гости, моля предупредете ни и ще ги пуснем да се качат.
Ведрото ми настроение веднага се изпари.
— Мъж ли беше или жена? — попитах рязко.
— Жена.
Отпуснах рамене, които се бяха качили чак до ушите ми.
— Изглеждаше ми много мила, винаги съм харесвал австралийците. Те са дружелюбни, без да са… нали се сещате… — Портиерът млъкна, но ми стана ясно какво се опитва да каже. Австралийците са като американците, но не толкова настойчиви. — Но ви позвънихме в квартирата.
Намръщих се. Бях изключила звука на телефона, защото Сара никога не успяваше да пресметне часовата разлика между Мадисън и Оксфорд и ми звънеше посред нощ. Това обясняваше всичко.
— Благодаря, че ми казахте. В бъдеще ще ви предупреждавам, ако ще ми идват гости — обещах.
Качих се в квартирата си, светнах лампата в банята и видях, че последните два дни си бяха взели своето. Тъмните кръгове, които се бяха появили вчера около очите ми, вече приличаха на синини. Погледнах си ръцете за наранявания и с изненада не открих такива. Вампирът ме бе стиснал толкова силно, та бях сигурна, че е спукал кръвоносните съдове под кожата ми.
Взех душ, облякох се в широки панталони и поло. Черният цвят на дрехите подчертаваше ръста ми и прикриваше атлетичната ми фигура, но също така на неговия фон приличах на труп. Затова вързах един виолетов пуловер около раменете си. От него сенките под очите ми станаха още по-лилави, но поне вече не бях толкова мъртвешки бледа. Косата ми стърчеше във всички посоки и пукаше при всяко движение. Единственото решение бе да я свия на малък разчорлен кок на тила.
Предния ден Клермон бе поръчал доста книги и бях готова и днес да го срещна в читалнята „Херцог Хъмфри“. Приближих се към гишето с изправени рамене.
И пак заварих дежурния и двамата му помощници да се щурат като подплашени птици. Този път суетнята им бе ограничена в триъгълника между гишето за поръчки, картотеката на ръкописите и кабинета на главния библиотекар. Мъкнеха купчини кутии и бутаха колички с ръкописи под зорките очи на чудовищата от водоливниците към първите три работни места.
— Благодаря, Шон — долетя от дълбините на читалнята дълбокият любезен глас на Клермон.
Добрата новина бе, че не ми се налагаше повече да деля бюро с вампир.
А лошата — че не можех да вляза или изляза от библиотеката, нито да си поръчам ръкопис, без зоркият поглед на Клермон да следи всяко мое движение. А днес имаше и подкрепление.
Дребно момиче подреждаше книжа и папки във втората ниша. Носеше дълъг развлечен кафяв пуловер, който й стигаше почти до коленете. Когато се обърна, с изненада установих, че е жена. Очите й бяха в кехлибарени и черни краски, а погледът им бе леден.
Дори да не бях усетила хладното докосване на погледа й, сияйната й бледа кожа и неестествено гъстата лъскава коса я издаваше, че е вампир. Кичурите й се виеха като змии покрай лицето и по раменете. Тя направи крачка към мен, без да се опитва да крие уверените си резки движения, и ме изгледа зверски. Очевидно не й харесваше, че се налага да е тук, и обвиняваше мен за това.