Разсеяхме се от неограничените на пръв поглед възможности пред нас и лесно загубихме виещата се червено-бяла нишка, която следвахме. Аз отново се съсредоточих върху нея, защото знаех, че тя ще ни отведе до първата ни нощ в Мадисън.
Поставих крака си на пода и усетих твърдите дъски на пода под голата си кожа.
— Обеща, че ще е бързо — изломоти той дрезгаво. — На мен не ми се стори така.
— Така е, този път беше различно — съгласих се аз. — Видя ли светлините?
Матю поклати глава.
— Имаше само мрак. Пропадах бавно и само твоята ръка ме задържаше, за да не се ударя в дъното. — Вдигна дланта ми към устните си и я целуна.
В тихата къща още миришеше на чили, навън беше нощ.
— Можеш ли да кажеш кой е тук?
Ноздрите му се разшириха и той затвори очи. Подуши въздуха и въздъхна щастливо.
— Само Сара, Ем, аз и ти. Децата ги няма.
Изкикотих се и го придърпах към себе си.
— Ако дойде още някой, къщата ще се пръсне по шевовете. — Матю зарови лице в шията ми, след това се отдръпна. — Все още си с превръзката. Което означава, че когато се върнем назад във времето, си оставаме същите и не забравяме какво ни се е случило в настоящето. — Хладните му ръце се плъзнаха под полото ми. — Като се имат предвид новооткритите ти способности, с каква точност отчиташ изминалото време?
Макар да се чувствахме приятно в миналото, се върнахме в настоящето още преди Емили да бе довършила салатата.
— Пътуването през времето ти се отразява добре, Матю — обяви Сара, когато огледа умиротвореното му лице. И го възнагради с чаша червено вино.
— Благодаря, Сара. Бях в добри ръце. — Вдигна чашата към мен за наздравица.
— Радвам се да го чуя — каза равно Сара. Звучеше като призрачната ми баба. Хвърли нарязани репички в най-голямата купа за салата, която някога бях виждала.
— Откъде се взе? — полюбопитствах и се наведох над купата, за да скрия изпръхналите си устни.
— Къщата я даде — обясни Ем, докато разбъркваше дресинга. — Радва се, че има толкова много гърла за хранене.
На следващата сутрин къщата ни даде да разберем, че очаква още гости.
Сара, Матю и аз обсъждахме дали следващото ми пътуване през времето трябва да е до Оксфорд или до Сет-Тур, когато Ем се появи с купчина пране в ръцете.
— Някой идва насам.
Матю остави вестника си и стана.
— Добре. Днес очаквах доставка.
— Не е доставка. И този някой още не е пристигнал. Но къщата го очаква. — И изчезна в пералното помещение.
— Още една стая? Къде я сложи този път? — извика Сара след нея.
— До тази на Маркъс — отвърна Ем откъм пералната машина.
Започнахме да се обзалагаме за кого е. Предположенията варираха от Агата Уилсън до приятелите на Емили от Чери Вали, които обичаха да се появяват за сбирката на сестринството за Вси светии, без да се обаждат предварително.
В късната сутрин на вратата авторитетно се почука. На прага стоеше дребен тъмнокос мъж с интелигентни очи. Веднага го разпознах от снимките му със знаменитости в Лондон и телевизионните интервюта. Всички съмнения кой е той веднага се разсеяха, когато усетих настоятелния му поглед.
Нашият мистериозен гост беше приятелят на Матю, Хамиш Осборн.
— Ти трябва да си Даяна — каза той без предисловия. Шотландският му акцент удължаваше гласните. Беше облечен делово в идеално скроен по него черен костюм на тънки райета, светлорозова риза с тежки сребърни копчета за ръкавели и лилава вратовръзка с избродирани по нея малки мушички.
— Аз съм. Здравей, Хамиш. Матю очаква ли те? — Отстъпих, за да го пусна да влезе.
— Вероятно не — отвърна строго Хамиш, без да прекрачва прага. — Къде е той?
— Хамиш. — Матю се движеше толкова бързо, че първо усетих раздвижването на въздуха, преди да почувствам приближаването му. Той протегна ръка. — Каква изненада.
Хамиш се взря в протегнатата ръка, после премести поглед върху лицето на притежателя й.
— Изненада? Да обсъдим изненадите. Когато се присъединих към твоята… „семейна фирма“, ти ми обеща, че това никога няма да пристигне. — И размаха плик със счупен черен восъчен печат.