Выбрать главу

— О! — Затаих дъх, бях изненадана от силата на усещането.

Времето минаваше бързо, затова облякох черната рокля. С плитката, която се спускаше по гърба ми, приличах на излязла от фотография от края на деветнайсети век.

— Жалко, че няма да се върнем във времето на Първата световна война — каза Матю и подръпна ръкавите на роклята. — Приличаш на учителка от около 1912 година в този тоалет.

— Не и като си сложа това. — Седнах на леглото и започнах да си обувам ярките чорапи.

Матю се заля от смях, умоляваше ме веднага да си сложа шапката.

— Ще се самозапаля така — протестирах. — Изчакай, докато светнат фенерите.

Излязохме навън с кибрит, мислехме си, че можем да запалим огън в издълбаните тикви по обикновения начин. Излезе вятър обаче и стана много трудно да драснем клечките и свещите да продължат да горят.

— По дяволите! — изругах. — Не трябва да пропиляваме усилията на Софи.

— Можеш ли да използваш магия? — попита Матю, докато се мъчеше да запали още една клечка.

— Ако не мога, не би трябвало дори да се преструвам на вещица на Вси светии. — Мисълта, че ще трябва да обяснявам провала си пред Софи, ме накара да се съсредоточа върху текущата задача и фитилът пламна. Запалих и останалите единайсет фенера по алеята, всеки следващ беше по-ужасен и плашещ от предишния.

В шест часа се чу силно думкане по вратата и приглушени викове: „Номер или почерпка!“. Матю никога не бе преживявал американски празник на Вси светии и сърдечно поздрави първите гости. Удостои посетителите с една от онези негови спиращи дъха усмивки и чак след това ме повика.

Невръстна вещица и малко по-голям от нея вампир се държаха за ръце на предната веранда.

— Номер или почерпка — произнесоха те и протегнаха торбите си.

— Аз съм вампир — заяви момчето и оголи зъбите си към Матю. Посочи сестричката си. — А тя е вещица.

— Виждам — отвърна сериозно Матю, докато разглеждаше черното му наметало и белия грим. — Аз също съм вампир.

Момчето го изгледа критично.

— Майка ти трябваше да се постарае повече с костюма ти. Изобщо не приличаш на вампир. Къде ти е наметалото? — Малкият разпери ръце, хванал с пръсти краищата на копринената си мантия, и заприлича на прилеп. — Видя ли? Наметалото ти трябва да може да лети. Иначе как ще се превърнеш в прилеп?

— Виж, това е проблем. Моето наметало е вкъщи и сега не мога да отлетя до там и да си го взема. Може би ще ми дадеш назаем твоето? — Матю пусна по шепа сладкиши в торбите и очите на двете дечица се разшириха от щедростта му. Надникнах през вратата, за да махна на родителите им.

— Тя обаче прилича на вещица — пропя момиченцето и кимна одобрително към чорапите ми на бели и червени райета и черните ми ботуши. По настояване на родителите си децата благодариха, затичаха по алеята и се качиха в очакващата ги кола.

През следващите три часа посрещнахме множество принцеси, пирати, призраци, скелети, русалки, извънземни, както и още вещици и вампири. Внимателно обясних на Матю, че е нормално да дава по едно лакомство на дете и че ако не престане да сипе с шепи, сладкишите ще свършат много преди обикалянето да приключи в девет часа.

Но ми беше трудно да го критикувам, защото той очевидно много се забавляваше. Разговорите му с децата, които се появиха на прага ни, ми разкриха съвсем нова страна от него. Клякаше, за да не е толкова заплашителен, разпитваше ги за костюмите и казваше на всяко момченце, преоблечено като вампир, че е най-страшното същество, което някога е виждал.

Но най-много ми се сви сърцето от срещата му с малка фея с огромни криле и тюлена пола. Уморена и развълнувана от празника, тя избухна в сълзи, когато Матю я попита какви лакомства иска. Брат й, шестгодишен пират, пусна ужасен ръката й.

— Хайде да попитаме майка ти. — Матю грабна феята и дръпна пирата за кърпата. Предаде и двете деца невредими в ръцете на родителите им. Но феята бе спряла да плаче далеч преди да стигнат при тях. Едната й лепкава ръчичка беше пъхната в деколтето на пуловера на Матю, а с другата го удряше по главата и повтаряше: „Туп, туп, туп!“.

— Когато порасне и си мечтае за прекрасния принц, ще си го представя точно като теб — казах му, когато се върна в къщата. От главата му заваля брокат, когато се наведе да ме целуне. — Покрит си с вълшебен прашец — отбелязах, засмях се и започнах да му чистя косата.