Около осем часа, когато притокът на феи и пирати намаля и тръгнаха тийнейджърите с готически вид, черно червило, кожени дрехи и вериги, Матю ми предаде кошницата с лакомства и се оттегли в стаята до кухнята.
— Страхливец — подразних го аз и си оправих шапката, преди да отворя вратата на още една мрачна компания.
Само три минути преди да стане напълно приемливо да загася светлините на верандата, без да съсипя репутацията на семейство Бишъп за честването на Вси светии, чухме силно почукване и вик „Номер или почерпка!“.
— Кой би могъл да бъде? — простенах и си сложих отново шапката.
На прага стояха двама млади вълшебници. Единият беше вестникарчето. Придружаваше го кльощав тийнейджър с пъпчива кожа и пиърсинг на носа, в когото разпознах едно от отрочетата на семейство О’Нийл. Костюмите им се състояха от скъсани джинси, тениски с безопасни игли, фалшива кръв по дрехите, пластмасови зъби и кучешки каишки.
— Не си ли малко голям за това, Сами?
— Вече ми викат Сам. — Гласът му бе ту писклив, ту мъжествен, а заради пластмасовите зъби и фъфлеше.
— Добре, Сам. — На дъното на кошницата бяха останали пет-шест лакомства. — Заповядай каквото е останало. Тъкмо се канехме да угасим светлините. Не трябва ли вече да си у семейство Хънтър, за да ловиш ябълки?
— Чухме, че тази година фенерите ви от тикви са много готини. — Сами пренесе тежестта си от единия крак на другия. — И… ъъъ… — Той се изчерви и си свали пластмасовите зъби. — Роб се кълне, че онзи ден е видял тук вампир. Обзаложих се с него на двайсет долара, че семейство Бишъп не биха пуснали вампир в къщата си.
— А ти сигурен ли си, че ще познаеш вампир, ако го видиш? Въпросният вампир излезе от стаята до кухнята и застана зад мен.
— Господа — поздрави той тихо. Двамата младежи зяпнаха.
— Трябва да сме човешки същества или пълни глупаци, за да не го познаем — възкликна Роб, изглеждаше като ударен от гръм.
— Това е най-големият вампир, когото някога съм виждал.
— Супер. — Сами се ухили от ухо до ухо. Плесна ръката на приятеля си и взе сладкишите.
— И да не забравиш да си платиш баса, Сам — напомних му строго.
— И, Самюел — обади се Матю. Френският му акцент беше необичайно силен. — Може ли да те помоля за услуга? Не казвай на никого за мен.
— Никога? — Сами не искаше да повярва, че ще му се наложи да запази такава страхотна новина само за себе си.
Устните на Матю потрепнаха.
— Не. Разбирам те. Може ли да си мълчиш до утре?
— Разбира се! — обеща Сами и погледна Роб за потвърждение. — Става въпрос само за три часа. Можем да го направим. Няма проблем.
Качиха се на велосипедите си и отпрашиха.
— По улиците е тъмно — каза Матю загрижено. — Трябваше да ги откараме.
— Ще се оправят. Не са вампири, но със сигурност ще успеят да стигнат до дома си.
Двата велосипеда спряха внезапно и вдигнаха във въздуха камъчетата от чакъла.
— Да угасим ли фенерите от тикви вместо вас? — извика Сами от алеята.
— Щом искате — отвърнах. — Благодаря!
Роб О’Нийл пое към левия край на алеята, а Сами — към десния. Угасиха свещите със завидна умелост. След това продължиха, като подскачаха с велосипедите си по издълбаните коловози. Луната осветяваше пътя им, а напъпилото у тях шесто чувство на млади вълшебници им помагаше да се ориентират.
Затворих вратата, облегнах се на нея и въздъхнах.
— Краката ме болят. — Разкопчах ботушите и ги изритах, след това хвърлих шапката на стълбището.
— Страницата от ръкописа на Ашмол е изчезнала — обяви тихо Матю и се облегна на парапета.
— Писмото от мама?
— Също го няма.
— Значи е време. — Отблъснах се от старата врата и къщата тихо простена.
— Направи си чай и след това ще се срещнем във всекидневната. Аз ще взема багажа.
Чакаше ме на дивана. Куфарът беше до краката му, а сребърната шахматна фигурка и златната обеца бяха на масичката. Подадох му чаша вино и седнах до него.
— Това е последното вино.
Матю погледна към чая ми.
— А това е последният ти чай. — Прокара нервно пръсти през косата си и въздъхна дълбоко. — Предпочитам да отидем някъде по-наблизо, където има по-малко смърт и болести — започна той внимателно. — И някъде по-наблизо във времето, в период, в който има чай и канализация. Но мисля, че там, където отиваме, ще ти хареса, щом свикнеш.