— Ще ме заведеш ли на театър?
— Бих ли могъл да те държа далеч от него? — усмихна се той и вдигна вежди.
— Вероятно не. — Въображението ми се развихри. — Може ли да отидем на кралската борса? И да се разходим там по тъмно?
— Да. — Той ме прегърна. — Ще отидем и до катедралата „Свети Павел“, за да чуем литургия, ще присъстваме на екзекуция в Тайбърн. Може дори да разговаряме с надзирателите на лудницата „Бедлам“. — Целият се разтресе от потиснат смях. — Боже, Даяна, аз те водя във време, когато имаше чума, липсваха почти всички удобства, нямаше чай и зъболекари, а ти си мислиш как е изглеждала борсата нощем.
Отдръпнах се от него и го погледнах развълнувано.
— Ще се срещна ли с кралицата?
— В никакъв случай. — Матю ме привлече отново към себе си и потръпна. — Сърцето ми спира само като си помисля какво би могла да кажеш на Елизабет Тюдор, а и как тя би ти отвърнала.
— Страхливец — нарекох го за втори път тази вечер.
— Нямаше да говориш така, ако я познаваше по-добре. Тя изяждаше цели държави на закуска. — Матю млъкна. — Освен това има по-приятни неща, които можем да правим през 1590 година.
— Какви?
— Около 1590 година е съществувал алхимичен ръкопис, който после ще стане собственост на Елиас Ашмол. Можем да го потърсим.
— Тогава ръкописът е бил цял и магията му е била недокосната. — Изтръгнах се от прегръдките му и се облегнах на възглавниците. Взрях се в трите предмета на масичката. — Наистина ще се върнем назад във времето.
— Точно така. Сара ми каза, че трябва да внимаваме да не отнесем нещо от съвременността в миналото. Март ти е приготвила подходяща рокля, а на мен — риза. — Той бръкна в куфара и извади две прости ленени дрехи с дълги ръкави и връзки на деколтето. — Трябваше да ги шие на ръка, а нямаше много време. Не са кой знае какво, но поне няма да шокираме първите хора, които срещнем.
Той ги разгъна и от тях изпадна малка кадифена торбичка.
Матю се намръщи.
— Какво е това? — учуди се и я вдигна. На външната й страна бе прикрепена бележка. Разтвори я. — От Изабо е. „Това е подарък за годишнина от баща ти. Реших, че може да го дадеш на Даяна. Старомоден е, но ще изглежда добре на ръката й.“
В торбичката имаше пръстен, направен от три отделни златни халки, преплетени една в друга. Две от тях приличаха на ръкави и бяха покрити с емайл и обсипани с малки скъпоценни камъчета, които наподобяваха бродерия. От всеки ръкав излизаше прекрасно изработена малка златна длан, съвсем реалистична до най-малките подробности.
Двете длани държаха огромен прозрачен безцветен камък, прикрепен на третата халка. Той не беше обработен. Бе монтиран в златно гнездо с черен фон. Никой бижутер не би поставил стъкълце върху такъв изящен пръстен. Беше диамант.
— Това трябва да е в музей, а не на пръста ми. — Бях като хипнотизирана от реалистичните длани и се опитвах да не мисля колко тежи камъкът, който държаха.
— Майка ми го носеше непрекъснато — каза ми Матю, като хвана пръстена между палеца и показалеца си. — Наричаше го писарския пръстен, защото можеше да пише върху стъкло с ръбчето на диаманта. — Проницателните му очи откриха нещо, което моите не успяваха да забележат. Той раздалечи трите халки. Всяка една от тях беше гравирана.
Взряхме се в ситните букви.
— Това са стихове, които хората си посвещаваха в знак на обич. „A ma vie de coer enrier“ — прочете Матю и върхът на показалеца му докосна златната повърхност. — На старофренски е, означава „цялото ми сърце за целия ми живот“. А това, „mon debut et ma fin“, значи „от началото до края“.
Знаех достатъчно френски, за да си го преведа и сама.
— А какво пише на вътрешната халка?
— Гравирана е и от двете страни. — Матю прочете надписа, като въртеше пръстена. — „Se souvenir du passe, et qu’il ya un avenir.“ „Помни миналото, тогава ще имаш бъдеще.“
— Стиховете са много подходящи за нас. — Странно, че преди толкова много години Филип бе подбрал за Изабо строфи, които имаха значение за Матю и мен и днес.
— Вампирите също пътуват през времето в известен смисъл. — Матю събра халките на пръстена. Взе лявата ми ръка и се извърна, защото се боеше от реакцията ми. — Ще го носиш ли?
Хванах брадичката му с пръсти и обърнах главата му към себе си. Кимнах, защото бях останала без думи. Лицето му стана свенливо, очите му се сведоха към дланта ми, която все още държеше. Наниза пръстена на палеца ми.