— С този пръстен се венчавам за теб. С тялото си те почитам. — Матю говореше тихо и гласът му леко трепереше. Премести пръстена на показалеца ми до средната става. — И те дарявам с всичките си светски богатства. — Пръстенът пропусна средния ми пръст и се плъзна върху безименния. — В името на Отец, Син и Светия дух. — Вдигна ръката ми към лицето си, очите му отново се впиха в моите. Хладните му устни притиснаха пръстена към кожата ми. — Амин.
— Амин — повторих аз. — Сега вече сме венчани и по вампирските, и по църковните канони. — Пръстенът тежеше, но Изабо се бе оказала права. Отиваше ми.
— И в твоите очи, надявам се. — Долових несигурността му.
— Разбира се, че сме венчани и в моите очи. — Сигурно щастието ми си е проличало, защото той ме дари с най-широката и сърдечна усмивка, която някога бях виждала на лицето му.
— Да видим дали маман ни е приготвила и други изненади. — Бръкна в куфара и извади още книги. Имаше и друга бележка, пак от Изабо.
— „Тези бяха до ръкописа, за който помоли — зачете Матю. — Пращам ти и тях, за всеки случай.“
— И те ли са от 1590 година?
— Не — отвърна Матю замислено. — Нито една от тях. — Отново бръкна в куфара. Когато си извади ръката, тя стискаше пилигримския медальон от Витания.
Нямаше бележка, която да обяснява присъствието му.
Часовникът в предния коридор удари десет. Скоро трябваше да тръгваме.
— Ще ми се да знам защо ми е пратила тези неща. — Изглеждаше обезпокоен.
— Може би е решила, че трябва да вземем и други вещи, които са ти скъпи. — Знаех колко силно е привързан към малкото сребърно ковчеже.
— Не и ако с тях ще ти е по-трудно да се съсредоточиш върху 1590 година. — Погледна пръстена на лявата ми ръка и аз свих пръсти. Нямаше начин да го свали от пръста ми, независимо дали беше от 1590 година или не.
— Можем да се обадим на Сара и да я питаме какво мисли.
Матю поклати глава.
— Не. Да не я тревожим. Знаем какво трябва да направим: да вземем три предмета и нищо друго от миналото или настоящето, за да ни сочат пътя. Ще направим изключение за пръстена, който вече е на пръста ти. — Отвори най-горната книга и замръзна.
— Какво има?
— Тук има мои записки, а не помня да съм ги правил.
— Било е преди повече от четиристотин години, сигурно си забравил. — Въпреки думите ми усетих как по гръбнака ми премина ледена тръпка.
Матю прелисти още няколко страници и въздъхна дълбоко.
— Ако оставим тези книги и пилигримския медальон в стаята до кухнята, дали къщата ще се погрижи за тях?
— Да, ако я помолим — потвърдих. — Матю, какво става?
— Ще ти кажа по-късно. Трябва да вървим. А тези неща — той вдигна книгите и ковчежето на Лазар — остават тук.
Преоблякох се в мълчание. Свалих всичко, останах съвсем гола и потръпнах, когато ленената рокля се плъзна през раменете ми. Маншетите прилепнаха по китките, полата се спусна до глезените ми, а деколтето се сви, когато дръпнах връзките.
Матю се съблече и си сложи ризата много бързо, защото познаваше този стил на обличане. Тя едвам стигаше до коленете му и дългите му бледи крака стърчаха отдолу. Докато събирах дрехите ни, Матю отиде до трапезарията и се върна с листове и една от любимите си писалки. Ръката му започна бързо да се движи по хартията, накрая сгъна листа и го прибра в плик.
— Бележка за Сара — обясни ми. — Ще помолим къщата да се погрижи и за нея.
Занесохме допълнителните книги, бележката и медальона в стаята до кухнята. Матю ги постави внимателно на дивана.
— Да оставим ли светнато? — попита Матю.
— Не — отвърнах. — Само лампата на верандата, в случай че е тъмно, когато се върнат.
Видях зелено петно, когато загасихме осветлението. Беше баба ми, която се люлееше на стола.
— Довиждане, бабо. — Нито Бриджит Бишъп, нито Елизабет бяха с нея.
„Довиждане, Даяна.“
— Къщата трябва да се погрижи за тези неща. — Посочих купчината от предмети на дивана.
„Не се тревожи за нищо, мисли само къде отиваш.“
Минахме през цялата къща и изгасихме лампите. Във всекидневната Матю взе „Доктор Фауст“, обецата и шахматната фигурка.
Огледах за последен път познатата кафеникава кухня.
— Довиждане, къщо.
Табита чу гласа ми и дотича от работната стая на Сара, мяучейки. Спря се внезапно и ни загледа, без да мига.