— Следващия път. — Стиснах портмонето си в ръка и се обърнах.
Ниският глас на Клермон обаче ме спря.
— Мириам, време е за обяд.
— Не съм гладна — отвърна тя с ясно мелодично сопрано, в което имаше и нотка гняв.
— Свежият въздух ще ти помогне да се съсредоточиш по-добре. — Заповедническият тон на Клермон не можеше да се сбърка с нищо. Мириам въздъхна шумно, хвърли молива на бюрото си, излезе от сенките и тръгна след мен.
Обикновено обядвах в кафенето на втория етаж на близката книжарница. Усмихнах се при мисълта как Мириам щеше да си запълва времето, докато се хранех, сред туристите, които се тълпяха пред щендерите с картички между полиците с пътеводители на Оксфорд и криминалната секция.
Взех си сандвич и чай и се сврях в най-далечния ъгъл на претъпканото помещение между бегъл познат от историческия факултет, който четеше вестник, и студент, разделящ вниманието между МР3-плейъра си, мобилния си телефон и компютъра си.
След като си изядох сандвича, взех чашата чай с две ръце, погледнах през витрината и се намръщих. Един от непознатите демони от „Херцог Хъмфри“ се бе облегнал на вратата на библиотеката и се взираше във витрините на книжарницата.
Усетих напрежение по скулите си, леко и ефирно като целувка. Вдигнах поглед и съзрях още един демон. Тя беше красива, със завладяващи, противоречиви черти — устата й бе прекалено голяма за деликатното лице, огромните й шоколадовокафяви очи бяха прекалено близо едно до друго, а косата й — прекалено светла за кожата с цвят на мед.
— Д-р Бишъп? — Австралийският й акцент ме поля като студена вода.
— Да — прошепнах аз и хвърлих поглед към стълбите. Оттам не се подаваше тъмнокосата глава на Мириам. — Аз съм Даяна Бишъп.
Тя се усмихна.
— Агата Уилсън. И приятелката ви долу не знае, че съм тук.
Това беше абсурдно старомодно име за жена само десетина години по-възрастна и много по-модерно облечена от мен. Името й ми бе познато и смътно си спомних, че я бях виждала в някакво модно списание.
— Може ли да седна? — попита тя и посочи мястото, освободено от историка.
— Разбира се — промълвих.
В понеделник срещнах вампир. Във вторник вещер се опита да ми проникне в главата. Очевидно сряда беше денят на демоните.
Макар че демоните непрекъснато ме следваха по петите, докато бях студентка, знаех много по-малко за тях, отколкото за вампирите. Малцина проумяваха тези същества, а и Сара никога не успяваше да отговори на въпросите ми за тях. Според нея демоните били престъпна низша класа. Тъй като преливали от изобретателност и творческа енергия, лъжели, крадели, мамели и дори убивали, като винаги си мислели, че ще им се размине. Според Сара дори още по-притеснително било раждането им. Нямало как да се предвиди кога ще се пръкне демон, тъй като родителите им по принцип били обикновени хора. Според леля ми това затвърждавало и без това маргиналното им положение в йерархията на съществата. Тя ценеше високо семейните традиции на вещиците и тяхното потекло и не одобряваше демонската непредвидимост.
Отначало Агата Уилсън се задоволи само с мълчаливо присъствие край мен, просто ме гледаше как си държа чая. Но след това ме заля с трескав поток от думи. Сара все казваше, че с демоните е невъзможно да се разговаря, защото те винаги започвали от средата.
— Толкова много енергия ни привлича — каза тя делово, все едно й бях задала въпрос. — Вещиците пристигнаха в Оксфорд за Мабон и така се бяха разбъбрили, все едно светът не е пълен с вампири, които чуват всичко. — Млъкна. — Не бяхме сигурни, че пак ще я видим.
— Кое? — попитах тихо.
— Книгата — довери ми тя почти шепнешком.
— Книгата — повторих аз с равен тон.
— Да. След това, което вещиците й сториха, не вярвахме, че пак ще я зърнем някога.
Очите на демоничната жена бяха впити в някаква точка по средата на помещението.
— О, вие също сте вещица, разбира се. Може би не бива да ви говоря така. Но си мислех, че само вие от всички вещици ще успеете да разберете какво са направили с нея. А сега и това — добави тя тъжно, взе захвърления вестник и ми го подаде.
Сензационното заглавие веднага привлече вниманието ми. „Вампир на свобода в Лондон“. Прочетох набързо статията.
„Полицията няма нови улики за загадъчното убийство на двама мъже в Уестминстър. Труповете на Даниел Бенър (22 г.) и Джейсън Енрайт (26 г.) са намерени на алеята зад кръчмата «Бялото сърце» на улица «Сейнт Олбън» рано сутринта в неделя от собственика на заведението Рег Скот. И двамата мъже са били с прерязани сънни артерии и множество прорезни рани по шията, ръцете и торса. Експертизата е доказала, че причина за смъртта е загуба на кръв, макар на местопрестъплението да не е намерена кръв.