— Професор Клермон?
Вампирът вдигна очи.
— Благодаря — казах аз, срещнах погледа му и не се откъснах от него, докато той не се извърна.
— За нищо — промълви той с лека изненада в гласа.
Второто, което трябваше да свърша, бе по-практично. Щом Матю Клермон се нуждаеше от мен, значи и аз се нуждаех от него. Исках да ми каже защо книгата на Ашмол привличаше толкова много внимание.
— Наричай ме Даяна — предложих веднага, още преди да съм загубила куража си.
Матю Клермон се усмихна.
Сърцето ми спря да бие за част от секундата. Това не бе онази лека, учтива усмивка, с която вече бях свикнала. Крайчетата на устата му се вдигнаха към очите и цялото му лице грейна. Господи, колко е хубав, помислих си пак, леко замаяна.
— Добре — съгласи се тихо. — Но и ти ме наричай Матю.
Кимнах да потвърдя, а пулсът ми още беше неритмичен. По тялото ми се разля някаква топлина, която стопи цялото напрежение от разговора с Агата Уилсън.
Ноздрите на Матю леко се разшириха. Усмивката му стана още по-широка. Каквото и да се случваше в тялото ми, той го бе подушил. Нещо повече, по всичко личеше, че бе разбрал какво става с мен.
Изчервих се.
— Приятна вечер, Даяна. — Провлачи глас, когато изричаше името ми, и то прозвуча странно и екзотично.
— Лека нощ, Матю — отвърнах аз и бързо се отдалечих.
Същата вечер, докато гребях по тихата река, видях на няколко пъти тъмна сянка по крайбрежната алея, която все бе малко пред мен, като тъмна пътеводна звезда, която ми помагаше да намеря пътя към дома.
7.
В два и петнайсет се стреснах насън от ужасното усещане, че се давя. Кошмарът бе превърнал завивките, с които се борех, в тежки мокри водорасли. Мъчех се да се откопча от тях и да изплувам към бистрата вода. Точно когато усетих, че имам надежда за спасение, нещо ме сграбчи за глезена и ме дръпна надолу.
Но както винаги става в такива случаи, се събудих внезапно, преди да разбера какво ме бе сграбчило. Лежах няколко минути дезориентирана и плувнала в пот, а сърцето ми биеше в стакато и караше целия ми гръден кош да вибрира.
От прозореца в мен се взираше бледо лице с тъмни хлътнали очи.
Прекалено късно осъзнах, че това е собственото ми отражение в стъклото. Едвам успях да стигна до банята, където повърнах. Следващите трийсет минути прекарах свита на кълбо на студения, покрит с плочки под, през които обвинявах Матю Клермон и струпаните край мен свръхестествени същества за състоянието си. Накрая успях да се завлека до леглото и да поспя още няколко часа. На зазоряване си облякох екипа за гребане.
Когато слязох във фоайето, портиерът ме изгледа озадачено.
— Излизате толкова рано в тази мъгла, д-р Бишъп? Изглеждате изтощена, ако позволите да отбележа. Няма ли да е по-добре да се поизлежавате още малко? Реката ще си е на мястото и утре.
Обмислих съвета на Фред и поклатих глава.
— Не, чувствам се по-добре, като се раздвижа. — Той не изглеждаше много убеден. — А и студентите се връщат този уикенд.
Тротоарът беше мокър, затова тичах по-бавно от обикновено и заради лошото време, и заради умората си. Обичайният ми маршрут минаваше покрай „Ориел Колидж“ и през високите черни железни порти между „Мертон“ и „Корпус Кристи“. От залез до изгрев-слънце те бяха заключени, за да държат надалеч хората от поляните покрай реката, но първото нещо, което научаваш, когато гребеш в Оксфорд, е как да ги преодолееш. Изкатерих се по тях с лекота.
Познатият ритуал с пускането на лодката на вода свърши работа. Когато се плъзна от кея през мъглата, вече се чувствах почти нормално.
В мъгливо време гребането прилича още повече на летене. Влагата приглушава обичайните звуци от птиците и автомобилите и усилва припляскването на греблата във водата и свистенето на въздуха покрай лодката. Без очертанията на брега и познатите ориентири те водят само инстинктите.
Успях да постигна перфектен ритъм със скула, ушите ми улавяха и най-малката промяна в звука на греблата, която ми подсказваше дали съм се приближила прекалено към брега, а очите ми — всяка сянка на разминаваща се с мен лодка. Мъглата бе толкова гъста, та си помислих дали да не обърна, но дългата река пред мен ме мамеше неустоимо.