— Колата ми е паркирана наблизо — каза той и посочи към „Крайст Чърч Колидж“. Вървяхме мълчаливо няколко минути, обвити в сива мъгла и със странното усещане да останем насаме — вампир и вещица. Той нарочно правеше по-малки крачки, за да върви до мен, и на открито изглеждаше много по-спокоен, отколкото в библиотеката.
— Това ли е твоят колеж?
— Не, никога не съм бил част от този колеж. — Начинът му на изразяване ме накара да се почудя от какво ли е бил част. После се замислих колко дълго е живял. Понякога ми се струваше стар като самия Оксфорд.
— Даяна? — Клермон спря.
— Да? — Бях поела към университетския паркинг.
— Насам е — каза той и посочи в обратна посока.
Поведе ме към малка, обградена със стени площадка. Под жълт знак, който категорично забраняваше паркирането, бе спрян нисък черен ягуар. На огледалото за обратно виждане висеше пропуск за болницата „Джон Радклиф“.
— Разбирам — изсумтях и сложих ръце на кръста. — Паркираш където си поискаш.
— Обикновено паркирам като примерен гражданин, но времето тази сутрин ми подсказа, че мога да направя изключение — обясни отбранително Матю. Пресегна дългата си ръка покрай мен, за да отключи вратата. Ягуарът беше стар модел, без електронно заключване и навигационна система, но изглеждаше сякаш току-що е изкаран от някое изложение. Клермон отвори вратата, аз се качих. Тапицерията с цвят на карамел вдъхваше приятно усещане.
Никога не бях влизала в такава луксозна кола. Най-страшните подозрения на Сара за вампирите щяха да се потвърдят, ако разбереше, че карат ягуари, докато тя шофираше разбитата си лилава хонда сивик, която от старост бе придобила цвета на печен патладжан.
Клермон пое към портите на „Крайст Чърч“, където изчака да се отвори пролука в утринния трафик, съставен най-вече от камиони за доставки, автобуси и велосипеди.
— Би ли искала да закусиш, преди да те откарам у вас? — попита той небрежно, стиснал полирания волан. — Сигурно си огладняла след тренировката.
За втори път Клермон ме канеше да (не) ядем заедно. Да не би това да е някаква вампирска мания? Да не би да обичат да гледат как другите хора ядат?
Комбинацията от вампир и хранене ми напомни за вампирската диета. Всички на планетата знаеха, че вампирите се хранят с човешка кръв. Но дали само това консумираха? Вече не бях сигурна, че е добра идея да се возя в колата на вампир. Вдигнах ципа на яката на пуловера си и се примъкнах няколко сантиметра по-близо до вратата.
— Даяна? — подкани ме той.
— Бих хапнала — признах колебливо. — И бих убила за чаша чай.
Той кимна, забил поглед в движението.
— Знам точното място.
Клермон зави нагоре по хълма и после надясно по Хай стрийт. Минахме покрай статуята на съпругата на крал Джордж II под свода на „Куинс Колидж“, след това поехме към ботаническата градина на Оксфорд. Тишината в колата правеше града да изглежда по-неземен със своите стърчащи от мъглата кули и бойници.
Не разговаряхме и неговата неподвижност ме накара да осъзная колко много се движа, примигвам, дишам учестено и се оправям. Но не и Клермон. Той изобщо не мигаше и рядко дишаше. Всяко движение, с което завърташе волана или натискаше педалите, беше едвам доловимо и изключително ефективно, сякаш дългият му живот изискваше от него да съхранява енергията си. Отново се зачудих за истинската възраст на Матю Клермон.
Вампирът зави в една странична уличка и спря пред малко кафене, пълно с местни граждани, разнасящи нагоре-надолу чинии с храна. Някои четяха вестници, други си бъбреха със съседите по маса. И както забелязах с огромно удоволствие — всички пиеха от огромни чаши с чай.
— Не знаех за това заведение — казах аз.
— Това е добре пазена тайна — засмя се той палаво. — Не искат университетските преподаватели да съсипят атмосферата.
Обърнах се да си отворя вратата, но още преди да съм докоснала дръжката, Клермон вече бе от другата страна и го направи вместо в мен.
— Как стигна до тук толкова бързо? — избоботих.
— С магия — отговори той и сви устни. Очевидно не одобряваше жени, които сами си отварят вратата, както се говореше и че не одобрява жени, които спорят с него.
— Мога и сама да си отворя — заявих, докато слизах.
— Защо съвременните жени толкова държат сами да си отварят вратите? — попита той рязко. — Да не би да вярвате, че така демонстрирате физическата си сила?