— За теб само чай ли, Матю?
Той кимна.
След като Стеф се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, аз се наведох през масата.
— Те знаят ли за теб?
Клермон също се наклони напред и лицето му застана само на педя от моето. Тази сутрин миришеше по-хубаво, като прясно откъснат карамфил. Вдишах с пълни гърди.
— Знаят, че съм малко по-различен. Мери може би подозира, че съм много по-различен, но е убедена, че съм спасил живота на Дан, така че за нея това няма значение.
— Как си спасил съпруга й? — Предполагаше се, че вампирите отнемат, а не спасяват човешки живот.
— Веднъж в „Радклиф“ не им достигаха хора, минавах на визитации и тогава го видях. Мери бе гледала по телевизията да описват симптомите на мозъчен удар и ги разпознала, когато на Дан му станало лошо. Без нея той щеше да е мъртъв или сериозно увреден.
— Но тя си мисли, че ти си го спасил? — От аромата, който се носеше от вампира, ми се зави свят. Вдигнах капака на каната и замених миризмата на карамфил с таниновия дъх на черния чай.
— Първо Мери го спасила, но след като го приеха в болницата, той показа ужасна реакция към лекарствата. Казах ти, че е наблюдателна. Споделила опасенията си с един от лекарите, но той не й обърнал внимание. Аз… дочух какво си говорят и се намесих.
— Често ли преглеждаш пациенти? — Налях и на двамата димящ чай, който беше толкова силен, че лъжичката можеше да стои изправена в него. Ръцете ми леко започнаха да треперят, когато си представих как вампирът обикаля отделенията на „Джон Радклиф“, в които лежат болни и ранени хора.
— Не — отвърна той, докато си играеше със захарницата. — Само когато имат спешни случаи.
Бутнах едната чаша към него и забих поглед в захарницата. Той ми я подаде. Сложих си точно половин лъжичка захар и половин чаша мляко в чая. Точно така го обичах — черен като катран, съвсем малко захар, колкото да убие горчивината, и достатъчно мляко, за да не изглежда като супа. След това разбърках сместа по часовниковата стрелка. След като се уверих, че няма да си изгоря езика, отпих. Идеално.
Вампирът се усмихна.
— Какво? — попитах аз.
— Никога не съм виждал някой да се отнася към чая си с такова внимание и към най-малката подробност.
— Значи не си прекарал много време със сериозните любители на чай. Най-важното е да прецениш колко е силен, преди да добавиш захарта и млякото. — Димящата му чаша стоеше недокосната пред него. — Доколкото виждам, ти предпочиташ да го пиеш чист.
— Чаят не е моето питие — каза той с леко отпаднал глас.
— А кое е твоето питие? — В мига, в който произнесох въпроса, вече исках да си върна думите обратно. Развеселеното му изражение веднага се смени с ясно изразен гняв.
— Трябва ли да ме питаш? — процеди той унищожително. — Дори човешките същества знаят отговора на този въпрос.
— Извинявай. Не биваше. — Стиснах дръжката на чашата и се опитах да се успокоя.
— Не, не биваше.
Пиех си чая мълчаливо. И двамата вдигнахме глави, когато Стеф се приближи с табла с препечен хляб и чиния с яйца и бекон.
— Според мама имате нужда от зеленчуци — обясни Стеф, когато видя как очите ми се разшириха при гледката на купчината пържени гъби и домати, придружаваща закуската ми. — Каза, че сте бледа като смъртта.
— Благодаря! — отвърнах. Но критиката на Мери не повлия никак на одобрението ми към допълнителната храна.
Стеф се усмихна широко, а Клермон ме възнагради с лека усмивка, когато взех вилицата и се заех със закуската си.
Всичко беше топло и ароматно, хрупкаво на повърхността и топящо се и крехко в средата. След като утолих глада си, атакувах таблата с филийките. Взех първото триъгълниче и го намазах с масло. Вампирът ме гледаше как се храня със същото внимание, с което ме бе наблюдавал как приготвям чая си.
— И защо си мълчим? — осмелих се да попитам аз и захапах филията, за да го задължа да отговори.
— Защо история? — Прозвуча дружелюбно, но нямаше да се даде така лесно.
— Първо ти.
— Предполагам, че ми е нужно да знам защо съм на тази земя — каза той, забил поглед в масата. Опитваше се да построи някаква нестабилна конструкция от захарницата и опаковки от подсладител.
Вледених се, когато забелязах приликата между неговото обяснение и това, което Агата ми бе разказала предния ден за Ашмол.