— Закуската ми хареса. Благодаря за чая и компанията.
— За мен беше удоволствие — каза той. — Ще се видим в библиотеката.
Фред подсвирна, когато Клермон потегли.
— Хубава кола, д-р Бишъп. Приятел ли ви е? — Работата му бе да знае възможно най-много за случващото се в колежа, както заради сигурността, така и заради безсрамното си любопитство, което беше част от длъжностната характеристика на портиера.
— Може и така да се каже — отвърнах замислено.
Когато се качих в квартирата си, извадих плика с паспорта си и взех десетдоларова банкнота от запасите от американска валута. Трябваха ми десет минути, за да намеря плик. Пъхнах банкнотата, без да добавя бележка, адресирах плика до Крис, написах с главни букви „Въздушна поща“ и залепих необходимата марка в горния ъгъл.
Крис нямаше никога да ме остави да забравя, че съм изгубила този облог. Никога.
8.
— Стига бе, тази кола е такова клише. — Косата ми пукаше от статично електричество и се лепеше по пръстите ми, докато се опитвах да я отметна от лицето си.
Клермон се бе облегнал отстрани на ягуара си и изглеждаше безупречен и напълно спокоен. Дори екипът му за йога, в типичните за него сив и черен цвят, бе като току-що изваден от кутия, макар и не толкова изпипан като другите му дрехи.
Докато гледах лъскавата черна кола и елегантния вампир, се почувствах необяснимо нервна. Денят не бе добър. Движещата се лента в библиотеката се развали и им трябваше цяла вечност, за да ми доставят ръкописите. Речта ми все още не бе готова и започвах да поглеждам календара с тревога, като си представях как стоя в зала, пълна с колеги, които ме засипват с трудни въпроси. Беше почти октомври, а конференцията бе през ноември.
— Мислиш, че малката кола би била по-добро прикритие? — попита той, като протегна ръка, за да вземе рогозката ми за йога.
— Не, не мисля. — В есенния здрач външността му бе направо крещящо вампирска, но пък нарастващият поток от студенти и преподаватели го подминаваше без дори да го забелязва. Щом те не можеха да усетят какъв е — да видят какъв е, както бе застанал на открито — колата изобщо нямаше да им направи впечатление. Вътрешното ми раздразнение нарасна.
— Да не би да сбърках в нещо? — Сиво-зелените му очи бяха широко отворени и невинни. Отвори вратата и пое дълбоко дъх, докато минавах покрай него.
Ядосах се.
— Да не би да ме душиш? — От вчера насам подозирах, че тялото ми му дава информация, която не исках да попада у него.
— Не ме изкушавай — промърмори той и затвори вратата. Когато разбрах какво точно ми казва, косъмчетата на тила ми настръхнаха. Той отвори багажника и прибра рогозката ми вътре.
Нощният хлад изпълни колата, когато вампирът влезе без никакво видимо усилие и неудобство от сгъването на крайниците. На лицето му се изписа нещо подобно на съчувствено смръщване.
— Лош ден?
Изгледах го злостно. Клермон много добре знаеше как е минал денят ми. С Мириам пак бяха дошли в „Херцог Хъмфри“ и държаха останалите свръхестествени същества далеч от мен. Когато си тръгнахме, за да се преоблечем за заниманието по йога, Мириам изостана, за да се увери, че не ни следва тълпа от демони — или нещо по-лошо.
Клермон запали колата и пое по Удсток Роуд. Продължихме да правим опити да си бъбрим неангажиращо. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен къщи.
— Къде отиваме? — попитах аз подозрително.
— На йога — отвърна той спокойно. — Като ти гледам настроението, определено имаш нужда от това занимание.
— И къде ще се проведе то? — настоях. Излизахме от града и се насочвахме към Бленхайм.
— Да не си размислила? — Гласът на Матю бе леко раздразнен. — Да те закарам ли в школата на Хай стрийт?
Потръпнах при спомена за вчерашната скучна вечер.
— Не.
— Тогава се отпусни. Не те отвличам. Остави някой друг да поеме контрола. Освен това е изненада.
— Хм — изсумтях. Той включи стереото и от тонколоните се разля класическа музика.
— Престани да мислиш и слушай — нареди ми. — Невъзможно е да си напрегната, когато звучи Моцарт.
Не можех да се позная. Отпуснах се на седалката с въздишка и затворих очи. Ягуарът се движеше така леко и звуците отвън бяха толкова приглушени, че се почувствах като отлепена от земята, увиснала в невидимите ръце на музиката.
Колата забави ход и спряхме до високи железни порти, които дори аз въпреки образованието си не можех да разпозная. Оградата, която тръгваше от двете им страни, беше от тухли в мек червен цвят, с неправилна форма и сложни мотиви, вплетени в нея. Изправих гръб.