— Оттук нищо не можеш да видиш — каза Клермон през смях. Свали прозореца си и набра някакъв код на лъскавото табло. Чу се звук и портите се отвориха.
Чакълът скърцаше под гумите, докато минавахме през още една порта, която бе дори по-стара от първата. Тук нямаше мотиви от ковано желязо, само арка между тухлените стени, които бяха доста по-ниски от тези, които отделяха имота от Удсток Роуд. На върха на арката имаше нещо, което приличаше на фенер. Отляво на портата се намираше прекрасна тухлена къщичка с извити комини и прозорци с оловни стъкла. На малка метална табела с ръждясали краища пишеше „Старата ложа“.
— Невероятно! — възкликнах аз задъхана.
— Знаех си, че ще ти хареса. — Вампирът изглеждаше доволен.
Минахме през сгъстяващия се мрак и се озовахме в парк.
Ръмженето на колата подплаши малко стадо сърни, които се втурнаха към безопасните сенки, когато фаровете осветиха пространството. Изкачихме малък хълм и завихме по алеята. Колата забави ход, когато стигнахме върха. Фаровете угаснаха и настъпи пълен мрак.
— Пристигнахме — оповести Клермон и посочи с лявата си ръка.
Видях двуетажен замък в стил Тюдор, построен около централен вътрешен двор. Тухлите му блестяха под мощните прожектори, които пробиваха през клоните на огромните дъбове и осветяваха фасадата на сградата.
Бях толкова поразена, че изругах. Клермон ме погледна шокиран, след това се засмя.
Паркира колата на извитата алея пред замъка зад последен спортен модел ауди. Имаше още десетина други паркирани коли, а от подножието на хълма се виждаха светлините и на други фарове.
— Сигурен ли си, че ще съм на място тук? — Занимавах се с йога повече от десетилетие, което не значеше, че съм много добра. Изобщо не ми бе хрумнало да попитам дали това не е школа, в която хората балансират на ръка, докато краката им са във въздуха.
— Групата е смесена — увери ме той.
— Добре. — Безпокойството ми се увеличи с още едно деление въпреки непринудения му отговор.
Клермон извади рогозките ни от багажника. Движеше се бавно, докато и последните посетители завиваха към входа. Накрая ми отвори вратата и ми подаде ръка. Това е ново, забелязах аз, когато слагах дланта си в неговата. Контактът между телата ни все още ме караше да се чувствам некомфортно. Беше поразително студен и разликата в телесните ни температури ме свари неподготвена.
Вампирът притисна нежно ръката ми и я дръпна леко, за да ми помогне да сляза. Преди да ме пусне, ме стисна окуражително. Погледнах го изненадано и видях, че той също ме гледа. И двамата се извърнахме смутено.
Влязохме в сградата през вход с арка и се озовахме във вътрешния двор. Замъкът беше великолепно запазен. Не бе позволено на нито един модерен архитект да променя стила на прозорците и да пипа орнаментите. Все едно се бяхме върнали назад във времето.
— Невероятно — промълвих аз.
Клермон се усмихна широко и ме преведе през дървената порта, подпряна с метална преграда, за да стои отворена. Затаих дъх. Отвън сградата бе забележителна, но интериорът беше поразяващ. Стените бяха покрити с блестящи полирани дърворезби. Някой бе запалил огън в огромната камина. Простата продълговата маса и пейките до нея изглеждаха стари като самия замък, и електрическите лампи бяха единственото доказателство, че се намирахме в двайсет и първи век.
Пред пейките имаше редици обувки, а по тъмните дъбови повърхности — купчини пуловери. Клермон остави ключовете си на масата и си свали обувките. Аз също изритах моите и го последвах.
— Помниш ли, че ти казах, че групата е смесена? — попита вампирът, когато стигнахме до една врата сред резбованите ламперии. Вдигнах поглед и кимнах. — Така е. Но има само един начин да влезеш в тази зала — трябва да си една от нас.
Той отвори вратата. Десетки любопитни очи се обърнаха към мен. Първо проблеснаха, а след това ме загледаха с леден поглед. Помещението бе пълно с демони, вещици и вампири. Седяха върху пъстри рогозки — някои със скръстени крака, други бяха коленичили — и чакаха началото на заниманието. Част от демоните носеха слушалки на ушите. Вещиците не спираха да си разменят клюки. Вампирите седяха тихо с безизразни лица.
Долната ми челюст увисна.
— Извинявай, мислех, че няма да дойдеш, ако ти бях казал истината. Но това наистина е най-добрата школа по йога в Оксфорд.