Висока вещица с къса гарвановочерна коса и кожа с цвят на мляко с кафе тръгна към нас, а останалите извърнаха погледи и се върнаха към мълчаливата си медитация. Клермон, който леко се бе напрегнал при влизането, видимо се отпусна, когато вещицата се приближи.
— Матю. — Дрезгавият й глас носеше лек индийски акцент.
— Амира — кимна й той за поздрав. — Това е жената, за която ти говорих. Даяна Бишъп.
Вещицата ме разгледа внимателно, очите й попиваха всяка подробност от лицето ми. Накрая се усмихна.
— Даяна. Радвам се да се запознаем. Начинаеща ли си?
— Не. — Сърцето ми биеше силно заради новия пристъп на тревожност. — Но за първи път съм тук.
Тя се усмихна още по-широко.
— Добре дошла в „Старата ложа“.
Почудих се дали някой тук знае за Ашмол, но в помещението не виждах и едно познато лице, а и атмосферата беше открита и приятелска, без следа от обичайното напрежение между различните видове същества.
Една топла и сигурна длан се обви около китката ми и сърдечният ми ритъм моментално се забави. Погледнах учудено Амира. Как успя да го направи?
Тя пусна китката ми, но пулсът ми остана равномерен.
— Мисля, че с Даяна ще се чувствате най-добре ето там — каза тя на Клермон. — Настанете се и да започваме.
Разгънахме рогозките си в дъното на помещението близо до вратата. В непосредствена близост вдясно от мен нямаше никого, но на известно разстояние бяха седнали два демона в поза лотос и със затворени очи. Раменете ми изтръпнаха. Стреснах се и се почудих кой ме гледа. Но усещането бързо премина.
Извинявай, каза отчетливо виновен глас в главата ми.
Звукът идваше от предната част на залата, от същата посока, от която и изтръпването. Амира се смръщи леко срещу някого на първата редица, преди да помоли всички за внимание.
Послушно и по навик седнах в поза лотос още щом тя заговори, а след няколко секунди и Клермон направи същото.
— Време е да затворите очи. — Амира взе мъничко дистанционно и от пода и стените се разнесоха тихите акорди на музика за медитация. Звучеше ми като нещо от Средновековието. Един вампир доволно въздъхна.
Очите ми блуждаеха по гипсовите пластики по стените на някогашната главна зала.
— Затворете очи — предложи отново тихо Амира. — Трудно е да се освободим от тревогите, фиксациите и егото си. Затова сме тук тази вечер.
Думите ми бяха познати — чувала бях подобни и преди, в други школи по йога — но в тази зала те придобиваха ново значение.
— Тази вечер сме тук, за да се научим да управляваме енергията си. Непрекъснато се мъчим да сме нещо, което не сме. Освободете се от това желание. Отдайте заслуженото на истинската си същност.
Амира ни показа няколко леки разтягания и ни накара да застанем на колене, за да загреем гръбнаците си преди да ни накара да застанем в поза куче, гледащо надолу. Задържахме се в тази асана, вдишахме и издишахме няколко пъти, а след това приближихме длани към краката и се изправихме.
— Почувствайте как стъпалата ви пускат корени в земята — каза ни тя. — И заемете поза планина.
Съсредоточих се върху краката си и усетих неочаквано бутване от пода. Очите ми се уголемиха.
Амира започна да ни показва виняса упражнения. Вдигнахме ръце към тавана, след това прилепихме пак длани до стъпалата си. Изправихме се до половина, гърбовете ни се оказаха успоредни на пода. Свихме се и изнесохме краката си назад, като в поза за лицеви опори. Десетки демони, вампири и вещици извиваха грациозно телата си. Продължавахме да се навеждаме и изправяме, да вдигаме ръце, да докосваме внимателно длани. След това Амира ни остави сами да си определим ритъма. Натисна копче на дистанционното и мелодичен кавър на песента на Елтън Джон „Rocket Man“ изпълни залата.
Странно, но музиката беше напълно подходяща за това, което правехме, и аз изпълнявах движенията в ритъма й, като дишах равномерно и се подчинявах изцяло на указанията. След като започнахме да изпълняваме асаните за трети път, енергията в помещението се промени.
Две вещици и един вещер се понесоха на около педя над дървения под.
— Стойте на земята! — нареди с равен глас Амира.
Двете безмълвно стъпиха обратно на пода. Вещерът трябваше да се гмурне с главата напред, но дори тогава дланите му докоснаха дървените дъски преди краката му.