Той застана зад мен, не усетих как се бе приближил.
— Надявам се — приятна. Хареса ли ти заниманието?
Кимнах бавно и се обърнах, за да отговоря. Той бе притеснително близо и заради разликата в ръста ни трябваше да вдигна очи, ако не исках да се взирам в гръдната му кост.
— Хареса ми.
Лицето му грейна от разтапяща сърцето усмивка.
— Радвам се. — Беше ми трудно да се откъсна от очите му. За да разваля магията, се наведох и започнах да си навивам рогозката. Матю угаси осветлението и също си събра нещата. В галерията, където огънят в камината се бе превърнал в жарава, си обухме обувките.
Той си взе ключовете от масата.
— Бих ли могъл да те заинтригувам с чаша чай, преди да се върнем в Оксфорд?
— Къде?
— Бихме могли да отидем в къщата до портата — предложи делово той.
— Там има ли кафене?
— Не, но има кухня. Има и къде да се седне. Мога да направя чай — подразни ме той.
— Матю — възкликнах аз, шокирана. — Това твоята къща ли е?
Когато застанахме на вратата към вътрешния двор, видях какво пишеше на камъка над входа: 1536.
— Аз я построих — призна той, взрян в лицето ми.
Матю Клермон бе поне на петстотин години.
— Реформацията ни разглези — продължи. — Хенри ми даде земята с едно условие — че ще съборя абатството, което се издигаше тук, и ще построя нещо съвсем ново. Спасих каквото успях, но беше трудно да измамя краля. В онази година той беше в лошо настроение. Запазих по някоя арка тук-там, както и каменни орнаменти, които сърце не ми даваше да разруша. Но освен тях всичко друго е ново строителство.
— Никога не бях чувала някой да описва сграда, правена през шестнайсети век, като „ново строителство“. — Опитах се да я видя не само през очите на Матю, но и като част от него. Това беше домът му от почти петстотин години. След като го зърнах, вече го познавах по-добре. Замъкът бе тих и спокоен, също като собственика си. Нещо повече, беше солиден и истински. Нямаше нищо излишно — никакви претрупани орнаменти, никакви отклонения от добрия вкус.
— Великолепно е — казах просто.
— Сега сградата е прекалено голяма за живеене — отбеляза той, — да не говорим, че е и прекалено крехка. Всеки път като отворя прозорец, нещо пада, въпреки добрата поддръжка. Пуснал съм Амира да живее в някои от стаите и да събира учениците си няколко пъти в седмицата.
— А ти в къщата до портата ли живееш? — попитах, докато вървяхме през двора към колата.
— Не постоянно. През седмицата съм в Оксфорд, но през уикендите идвам тук. По-тихо е.
Помислих си, че сигурно е голямо изпитание за един вампир да живее сред шумни студенти, чиито разговори нямаше как да не дочува.
Върнахме се при колата и изминахме с нея краткото разстояние до къщата край портата. Тъй като някога е била лицето на имението, тя имаше доста повече орнаменти и украшения. Разгледах извитите комини и сложния дизайн на тухлите.
Матю изсумтя.
— Знам. Комините бяха грешка. Но зидарят си умираше да се опита да ги направи. Братовчед му работел за Уолси в Хемптън Корт и изобщо не слушаше какво му говоря.
Натисна един ключ до вратата и главната стая на къщата се обля в златна светлина. Подовете бяха от камък, имаше и каменна камина, в която можеше да се опече вол.
— Студено ли ти е? — попита Матю, докато крачеше към ъгъла, който бе превърнат в лъскава модерна кухня. Хладилникът бе най-големият уред в този кът, а не печката. Опитах се да не мисля какво би могъл да държи в него.
— Малко. — Придърпах пуловера около себе си. В Оксфорд бе относително топло, но тъй като преди малко се бях изпотила, нощният въздух ми се струваше хладен.
— Тогава ще запалим огън — предложи Матю. Всичко бе приготвено, трябваше само да драсна една дълга клечка кибрит, която измъкнах от старинна кутия.
Матю сложи чайника на котлона, а аз тръгнах да се разхождам из стаята, за да изуча вкуса му. Той клонеше силно към кафява кожа и тъмно полирано дърво, които красиво се открояваха на каменния под. Стар килим във весели оттенъци на червено, синьо и охра изпълваше помещението с цветове. Над камината висеше огромен портрет на красавица от края на седемнайсети век в жълта рокля. Със сигурност бе рисуван от сър Питър Лили.
Матю забеляза интереса ми.
— Сестра ми Луиза — обясни, като се приближи с табла с всичко необходимо за чай. Вдигна очи към платното и на лицето му се изписа тъга. — Боже, беше много красива.