— Какво се случи с нея?
— Отиде в Барбадос, смяташе да покори Карибските острови. Опитахме се да й обясним, че предпочитанията й към младите господа няма да останат незабелязани на малък остров, но тя не ни послуша. Луиза обичаше живота в плантациите. Инвестираше в производство на захар и роби. — По лицето му премина сянка. — По време на един от бунтовете на острова съдружниците й в плантацията, които се бяха досетили каква е, решили да се отърват от нея. Отрязали й главата и разчленили тялото й. След това я изгорили и обвинили за това робите.
— Съжалявам — казах с ясното съзнание, че думите ми не значат нищо пред такава загуба.
Той събра сили да се усмихне.
— Смъртта беше толкова ужасна, колкото и самата жена, на която бе причинена. Обичах сестра си, но тя не ми помагаше много за това. Попи всеки порок от всяка епоха, която преживя. Впускаше се във всякакви ексцесии. — Матю с мъка се откъсна от хладната красота на сестра си. — Ти ли ще налееш? — попита. Постави подноса на ниска полирана маса пред камината между две меки кресла, тапицирани с кожа.
Съгласих се, доволна, че ще мога да разведря настроението, макар че имах много повече въпроси, отколкото щях да успея да задам за една вечер. Тъмните очи на Луиза сякаш ме наблюдаваха и внимавах да не разлея и капка по блестящата дървена повърхност на масата, която подозирах, че може да е била и нейна. Матю не бе забравил каната с мляко и захарта и аз си сипах от тях в чая, докато докарам идеалния цвят. След това се облегнах на дивана с въздишка.
Матю държеше учтиво своята чаша, без нито веднъж да я вдигне към устните си.
— Няма нужда да пиеш заради мен — казах и погледнах към чашата му.
— Знам. — Сви рамене. — Навик, освен това ме успокоява.
— Откога се занимаваш с йога? — попитах, за да сменя темата.
— Откакто Луиза отиде на Барбадос. Аз пък заминах в Югоизточна Азия и се озовах в Гоа през дъждовния период. Нямаше какво друго да правя, освен да пия прекалено и да изучавам Индия. Тогава йогите бяха по-различни, по-духовни от повечето учители днес. Запознах се с Амира преди години, на една конференция в Мумбай. Щом я видях как преподава йога, разбрах, че притежава качествата на старите учители. Освен това не споделяше предразсъдъците на другите вещици за общуването с вампири. — В гласа му се прокрадна горчивина.
— И я покани да дойде в Англия?
— Обясних какво е възможно да се случи тук и тя се съгласи да опита. Минаха вече десет години и всяка седмица групите й са пълни. Разбира се, Амира преподава и индивидуални уроци, най-вече на човешки същества.
— Не съм свикнала да виждам вещици, вампири и демони на едно място, да не говорим да са заедно на занимание по йога — признах си. Табутата за смесването с другите видове същества бяха много силни. — Ако ми бе казал, че това е възможно, нямаше да ти повярвам.
— Амира е оптимист и обича предизвикателствата. Отначало не беше лесно. През първите дни вампирите отказваха да са в една стая с демони и, разбира се, никой нямаше доверие на вещиците, когато и те започнаха да се появяват на заниманията. — В тона му долових и собствените му предразсъдъци. — Сега вече разбират, че повече си приличаме, отколкото различаваме, и се държат любезно с останалите.
— Може и да изглеждаме подобно — изтъкнах, преди да отпия от чая и да свия колене към гърдите си, — но със сигурност не се чувстваме по един и същ начин.
— Какво имаш предвид? — попита Матю и ме погледна съсредоточено.
— Начините, по които разбираме, че някой е като нас — свръхестествено същество — отвърнах аз объркано. — Побутванията, изтръпванията, студът.
Матю поклати глава.
— Не, не ги знам. Не съм вещица.
— И не усещаш, когато те гледам? — попитах.
— Не. А ти? — Погледът му бе искрен и предизвика познатата реакция на кожата ми.
Кимнах.
— Разкажи ми какво изпитваш. — Той се наведе напред. Всичко изглеждаше напълно нормално, но аз усещах, че капанът вече е заложен.
— Ами изпитвам… студ — започнах бавно, защото не бях сигурна доколко можех да му се доверя. — Сякаш под кожата ми се появява лед.
— Звучи неприятно. — Челото му леко се набръчка.
— Не е — уверих го искрено. — Само е малко необичайно. С демоните е най-зле — когато се взират в мен, все едно някой ме целува. — Направих физиономия.