И аз сама си бях виновна, че се страхувах. Бях пуснала магията в живота си — и то против волята си — и бях позволила в него да се промъкне и вампир. След него се бяха втурнали и десетки други свръхестествени същества. Като си спомних как магията допринесе за загубата на родителите ми, усетих първите признаци на паника — започнах да дишам повърхностно и да изтръпвам.
— Животът без магия е единствената форма на оцеляване, която познавам, Матю. — Стараех се да дишам бавно, за да не позволя на чувствата да ме завладеят, но ми беше трудно да го постигна с призраците на майка ми и баща ми в стаята.
— Ти живееш в лъжа, и то неубедителна лъжа. Мислиш, че можеш да минеш за човешко същество. — Тонът на Матю беше делови, почти клиничен. — Но не успяваш да заблудиш никого друг, освен себе си. Виждал съм как те гледат. Знаят, че си различна.
— Това са глупости.
— Всеки път, когато погледнеш Шон, той загубва ума и дума.
— Падаше си по мен, когато бях студентка — опитах се да омаловажа думите му.
— Все още си пада по теб, но не е там въпросът. Да не би и господин Джонсън да е сред твоите обожатели? Той се чувства почти толкова зле, колкото и Шон, трепери и при най-малката промяна в настроението ти и се тревожи, ако се наложи да те настани на различно от обичайното ти място. И това не се случва само с човешките същества. Уплаши абат Берно почти до смърт, когато се обърна и го изгледа.
— Монахът в библиотеката? — не повярвах на ушите си. — Ти го уплаши, не аз!
— Познавам абат Берно от 1718 година — отвърна равно Матю. — И той ме познава достатъчно добре, за да се страхува от мен. Запознахме се на празненство в дома на херцога на Шандос, където изпълняваше ролята на Дамон в „Акид и Галатея“ на Хендел. И те уверявам, че не моята, а твоята сила го стресна.
— Този свят принадлежи на хората, Матю, а не на приказните герои. Хората ни превъзхождат числено и се боят от нас. А няма по-голяма сила от човешкия страх — нито магията, нито вампирските способности. Нищо.
— Страхът и отрицанието са двете неща, в които хората са най-добри, Даяна, но това не е път, по който би трябвало да върви една вещица.
— Аз не се боя.
— Напротив — възрази той тихо и се изправи на крака. — И смятам, че стана време да те закарам до вас.
— Виж какво — започнах аз, защото нуждата от информация за ръкописа успя да победи всичките ми други мисли, — и двамата се интересуваме от Ашмол. Вампир и вещица не могат да бъдат приятели, но би трябвало да могат да работят заедно.
— Не съм сигурен в това — изрече безстрастно Матю.
Мълчахме по обратния път към Оксфорд. Хората имат много погрешна представа за вампирите, мислех си аз. За да ги направят по-страшни, ги описват като кръвожадни. Но у Матю ме плашеха повече отчуждеността, изблиците на гняв и внезапните промени в настроението.
Когато пристигнахме пред „Ню Колидж“, Матю извади рогозката ми от багажника.
— Пожелавам ти хубав уикенд — каза той без никаква емоция.
— Лека нощ, Матю. Благодаря, че ме заведе на йога. — Моят тон бе също така равен като неговия и отказах да се обърна назад, макар да усещах, че ме гледа, докато се отдалечавах.
9.
Матю прекоси река Ейвън по високия извит мост. Познатият пейзаж на Ланаркшър с неговите остри хълмове, тъмно небе и поразителни контрасти му се стори успокоителен. Малко неща в тази част на Шотландия изглеждаха приветливо и подканящо, но стряскащата й красота бе в унисон със сегашното му настроение. Намали и зави по покритата с варовик алея, която някога водеше към замък, а сега — в нищото. Чудноват остатък от величествен живот, който вече никой не искаше да води. Спря пред задния вход на стара ловна хижа. Кафеникавите камъни, от които бе построена, контрастираха с кремавата гипсова мазилка на фасадата. Слезе от ягуара и извади чантите си от багажника.
Гостоприемната бяла врата на хижата се отвори.
— На нищо не приличаш. — Хилав демон с тъмна коса, блестящи кафяви очи и гърбав нос стоеше с ръка на бравата и разглеждаше от главата до петите най-добрия си приятел.
Хамиш Осборн се бе запознал с Матю Клермон в Оксфорд преди близо двайсет години. Като повечето свръхестествени същества и те бяха научени да се страхуват един от друг и не бяха сигурни как да се държат. Двамата станаха неразделни, щом осъзнаха, че имат сходно чувство за хумор и еднаква страст към науката.