— Грее, а?
— Няма да го видиш с просто око, макар че можеш да доловиш енергията с някое друго сетиво. Chatoiement5 — вещерското й сияние — е много слабо. Още когато бях млад вампир, само най-надарените вещици излъчваха този лек блясък. Днес се среща съвсем рядко. Даяна няма представа, че го притежава, и не е наясно какво означава. — Той потрепери и сви юмрук.
Демонът си погледна часовника. Беше още рано, но той вече знаеше защо приятелят му бе в Шотландия.
Матю Клермон се влюбваше.
Джордан влезе точно навреме.
— Ловният водач докара джипа, господине. Казах му, че днес няма да се нуждаете от услугите му. — Икономът бе наясно, че работодателят му няма нужда от водач, за да влезе в дирите на елен, щом в къщата има вампир.
— Отлично — възкликна Хамиш, стана и си допи чашата. Пиеше му се още уиски, но беше по-добре да остане с ясно съзнание.
Матю вдигна очи.
— Ще изляза сам, приятелю. Предпочитам да ловувам сам. — Вампирът не обичаше да ходи на лов с топлокръвни. В тази категория влизаха човешките същества, демоните и вещиците. Обикновено правеше изключение за Хамиш, но днес предпочиташе да остане сам, за да постави под контрол копнежа си по Даяна Бишъп.
— О, няма да ходим на лов — каза Хамиш с палав блясък в очите. — Отиваме на преследване. — Демонът имаше план. Смяташе да занимава ума на приятеля си, докато той свали гарда и сам сподели какво се случва в Оксфорд, вместо да му вади думите с ченгел от устата. — Хайде, денят е прекрасен. Да се позабавляваме.
Когато излязоха, мрачният Матю се качи в очукания джип на Хамиш. Именно в него двамата предпочитаха да бродят, когато идваха в Кадзоу, макар ловните дружинки в Шотландия да избираха официално ландроувърите. Матю нямаше нищо против, че в колата е студено, а пък Хамиш намираше мъжкарското й излъчване за забавно.
Когато поеха по хълмовете, демонът започна да превключва шумно скоростите и при всяко изстъргване вампирът се свиваше. Отиваха към местата, където пасяха елените. На отсрещния склон Матю забеляза два елена и каза на Хамиш да спре. Слезе от джипа тихо и приклекна зад предния калник. Гледаше животните като хипнотизиран.
Хамиш се усмихна и се присъедини към него.
И преди бе преследвал заедно с Матю елени и разбираше от какво има нужда приятелят му. Вампирът невинаги се хранеше, но днес Хамиш бе сигурен, че ако го остави да прави каквото му се иска, ще се върне по тъмно с утолен глад, а елените в района щяха да намалеят с няколко. Приятелят му беше хищник, но не точно месояден. Ловът определяше идентичността на вампира, а не това, с което се хранеше. Понякога, когато Матю бе неспокоен, той просто излизаше и следеше каквото животно му се мерне пред очите, без да го убива.
Докато вампирът наблюдаваше елените, демонът не сваляше очи от него. Нещо тревожно се случваше в Оксфорд. Усещаше го.
Матю престоя така следващите няколко часа, чудеше се дали елените си струват преследването. Въпреки че притежаваше изключително развити обоняние, зрение и слух, той следеше движенията им, опитваше се да разгадае навиците им и преценяваше всяка тяхна реакция при пукане на съчка или пърхане на птица. Вниманието му бе изострено докрай, но не показваше никакви признаци на нетърпение. За Матю най-важният момент настъпваше, когато жертвата осъзнаеше, че е победена, и сама се предадеше.
Вече притъмняваше, когато той най-накрая се изправи и кимна на Хамиш. За първия ден това беше достатъчно и въпреки че нямаше нужда от светлина, за да вижда елените, знаеше, че тя бе необходима за Хамиш, за да слезе от планината.
Когато стигнаха в хижата, вече беше съвсем тъмно и Джордан бе запалил всички лампи, от което сградата изглеждаше направо нелепо, кацнала насред нищото.
— Никога не съм могъл да схвана логиката на тази хижа — подхвърли небрежно Матю, но намерението му бе да бъде язвителен. — Робърт Адам не е бил с всичкия си да я направи.
— Много пъти си споделял мнението си за малката ми екстравагантност, Матю — отвърна спокойно Хамиш. — И не ми пука дали познаваш принципите на архитектурата по-добре от мен и дали вярваш, че на Адам му е хлопала дъската, за да построи — как я наричаш? — тази зле измислена лудост насред пустошта на Ланаркшър. Аз си я обичам и каквото и да кажеш, това няма да се промени. — Водеха редовно този разговор, откакто демонът обяви, че ще купи хижата — заедно с мебелите, ловния водач и Джордан — от аристократ, който не знаеше какво да я прави, нито имаше пари да я поддържа. Матю бе ужасен. Но за Хамиш хижата в Кадзоу бе доказателство, че се е издигнал над корените си от Глазгоу и че може да пръска пари за непрактични неща, които обича, без особена причина.