— Хм — изсумтя Матю и се намръщи.
По-добре да е кисел, отколкото тревожен, помисли си Хамиш. И премина на следващия етап от плана си.
— Вечерята е в осем — съобщи той. — В трапезарията.
Матю мразеше трапезарията, която бе луксозна, с високи тавани и в нея ставаше течение, но най-вече защото бе крещяща и женствена. От друга страна, беше любимата стая на Хамиш.
— Не съм гладен — изръмжа той.
— Напротив, умираш от глад — сопна му се Хамиш, докато оглеждаше тена и кожата на вампира. — Кога се нахрани добре за последен път?
— Преди седмици — сви рамене Матю с типичната си небрежност към хода на времето. — Не си спомням точно.
— Тази вечер ще ядеш супа и ще пиеш вино. Утре — ти си решаваш. Искаш ли да останеш малко сам преди вечеря, или ще рискуваш да поиграеш билярд с мен? — Хамиш беше изключително добър на билярд и дори още по-добър на снукър, който бе научил още като тийнейджър. Бе спечелил първите си пари в билярдните зали на Глазгоу и можеше да победи почти всеки. Матю вече отказваше да играе снукър с него с обяснението, че не му е забавно всеки път да губи, дори и от приятел. Вампирът се бе опитал да го научи на карамбол, стара френска игра, която пък той винаги печелеше. Билярдът бе разумният компромис.
Матю се съгласи, тъй като не можеше да устои на предложение за битка, каквато и да бе тя.
— Ще се преоблека и идвам.
Покритата с филц билярдна маса на Хамиш се намираше в стаята срещу библиотеката. Когато Матю, преоблечен в бяла риза и джинси, влезе там, демонът вече го чакаше. Бялата дреха придаваше на вампира призрачен и зловещ вид, но това бе единствената прилична риза, която бе взел за ловния излет. Не отиваше на официална вечеря все пак.
Взе стика и застана в края на масата.
— Готов ли си?
Хамиш кимна.
— Да поиграем около час, какво ще кажеш? След това ще слезем долу да пийнем.
Двамата мъже се наведоха над стиковете си.
— Бъди нежен с мен, Матю — промърмори тихо Хамиш, преди да разбият топките. Вампирът изсумтя, докато те се търкаляха към отсрещния край на масата, удариха се в ръба и се върнаха обратно.
— Взимам бялата — заяви той, когато топките спряха да се търкалят и неговата се оказа най-близо. Взе другата и я хвърли на Хамиш. Демонът постави червената топка на марката и отстъпи назад.
Също като при лова, и сега Матю не бързаше за никъде. Отбеляза петнайсет последователни точки, като вкара червената топка в различни джобове всеки път.
— Ако обичаш — каза той провлачено и посочи към масата. Демонът постави жълтата топка отгоре й, без да коментира.
Матю комбинираше прости удари и вкарваше червената топка в джобовете с по-сложни, познати като спондове, които не бяха силата му. Трябваше с един удар да вкара едновременно жълтата и червената топка, а това изискваше както сила, така и финес.
— Къде я намери тази вещица? — попита небрежно Хамиш, след като Матю успя да уцели и двете топки с един удар.
Матю извади бялата топка и се приготви за следващия.
— В Бодлианската библиотека.
Веждите на демона се вдигнаха от изненада.
— Бодлианската библиотека? И откога ходиш там?
Матю пропусна този път, бялата топка прескочи ръба и падна на пода.
— Откакто бях на концерт и дочух как две вещици си говореха за някаква американка, която докопала отдавна изгубен ръкопис — обясни той. — Нямах представа защо толкова се вълнуват. — Отстъпи от масата, раздразнен от грешката си.
Хамиш бързо направи своите петнайсет удара. Матю постави още една топка на масата и взе тебешира, за да запише резултата.
— Значи просто ей така влезе там и я заговори? — Демонът вкара в джобовете всички три топки с един удар.
— Отидох специално, за да я намеря, да. — Матю наблюдаваше как Хамиш обикаля масата. — Бях любопитен.
— И тя зарадва ли ти се? — попита внимателно Хамиш и изпълни още един сложен удар. Знаеше, че вампирите, демоните и вещиците рядко общуват. Предпочитаха да се движат в тесни кръгове от себеподобни. Приятелството му с Матю бе рядкост и демоните от обкръжението му смятаха, че е чиста лудост да допуска толкова близо до себе си вампир. Във вечери като тази започваше да си мисли, че имат известно право.