— Наистина ли вярваш, че това е твоята книга? — попита демонът. Когато Матю кимна, Хамиш въздъхна дълбоко. — Нищо чудно, че вещиците са клюкарствали. Как са разбрали, че Даяна я е намерила?
Матю се обърна към него със свирепо изражение.
— Кой знае, пък и на кого му пука? Проблемите започнаха, защото не могат да си държат устите затворени.
Хамиш пак си припомни, че Матю и семейството му никак не обичат вещиците.
— Не бях единственият, който ги чу в неделя. Чуха ги и други вампири. След това демоните надушиха, че се случва нещо интересно, и…
— И сега Оксфорд е пълен със свръхестествени същества — довърши мисълта му демонът. — Каква бъркотия. Не започва ли скоро семестърът? Тогава ще започнат да прииждат и хората. Скоро ще започнат да се стичат към града.
— Стана още по-зле. — Лицето на Матю бе мрачно. — Ръкописът не само е бил загубен, но и омагьосан, а Даяна е развалила тази магия. След това е върнала книгата в библиотеката и не е проявила повече никакъв интерес към нея. Аз не съм единственият, който я чака да я вземе отново.
— Матю — попита Хамиш напрегнато, — да не би да я пазиш от другите вещици?
— Тя сякаш няма представа за собствената си сила. Така се излага на риск. Не мога да им позволя да я докопат. — Изведнъж Матю стана притеснително уязвим.
— О, Мат — възкликна демонът и поклати глава. — Не трябва да заставаш между Даяна и себеподобните й. Така ще създадеш още повече проблеми. Освен това — продължи той, — никоя вещица няма да прояви открита агресия към член на семейство Бишъп. Родът й е стар и уважаван.
В днешно време свръхестествените същества вече не се избиваха помежду си, освен при самозащита. Агресията не се приемаше добре по целия свят. Матю бе разказвал на Хамиш как е било едно време, когато ги раздирали кървави вражди и вендети, които привличали вниманието на обикновените хора.
— Демоните са дезорганизирани, а вампирите няма да посмеят да ме дразнят. Но на вещиците не може да се има доверие. — Матю се изправи и занесе виното си до камината.
— Остави Даяна Бишъп на мира — посъветва го Хамиш. — Пък и ако този ръкопис е омагьосан, няма да можеш да го прочетеш.
— Ще мога, ако тя ми помогне — отбеляза Матю измамно спокойно, взрян в огъня.
— Слушай — каза демонът с тона, който използваше пред подчинените си, когато бъркаха, — остави вещицата и ръкописа на мира.
Вампирът остави внимателно чашата си на полицата над камината и се извърна.
— Не мисля, че мога, Хамиш. Аз… копнея за нея. — От произнасянето на думата жаждата му стана още по-силна. Когато така целенасочено изгладнееше, ставаше настоятелен и не го задоволяваше каква да е кръв. Тялото му искаше точно определено нещо. Само да можеше да вкуси от нея — от Даяна — щеше да утоли жаждата си и болезненият копнеж щеше да изчезне.
Хамиш се взря в напрегнатите му рамене. Не бе учуден, че приятелят му копнее за Даяна Бишъп. Вампирите се чифтосваха само със същества, които желаеха по-силно от всичко на света, а жаждата бе част от това желание. Хамиш силно подозираше, че Матю — въпреки предишните си горещи клетви, че никога няма да намери някой, към когото да изпитва подобни чувства — в момента желаеше да се чифтоса.
— Тогава истинският ти проблем не са вещиците, нито Даяна. И със сигурност не е някакъв си древен ръкопис, който може да съдържа, а може и да не съдържа отговорите на твоите въпроси. — Остави го да осъзнае думите му, преди да продължи. — Осъзнаваш ли, че ти всъщност искаш нея?
Вампирът въздъхна с облекчение, че истината най-накрая бе изречена на глас.
— Знам. Качих се до прозореца й, докато спеше. Следя я, когато прави крос. Тя се съпротивлява на опитите ми да й помагам и колкото повече го прави, толкова по-жаден се чувствам. — Изглеждаше толкова объркан, че Хамиш трябваше да си прехапе устните, за да не се усмихне. Обикновено жените не успяваха да устоят на Матю. Правеха каквото им кажеше, омагьосани от красотата и чара му. Нищо чудно, че е очарован. — Но нямам нужда от кръвта на Даяна, не и физически. Няма да се поддам на този копнеж. Не би трябвало да е проблем да съм край нея. — Лицето му неочаквано се сгърчи. — Какви ги говоря? Не можем да сме близо един до друг. Ще привлечем внимание.
— Не е задължително. Ние с теб прекарваме доста време заедно и никой не се тревожи от това — отбеляза Хамиш. В първите години на приятелството им двамата се мъчеха да прикриват различието си от любопитните погледи. И поотделно бяха впечатляващи личности. Но когато бяха заедно и събираха главите си, за да се посмеят заедно на шега по време на вечеря, или седяха на двора с празни бутилки от шампанско в краката си — нямаше как да не ги забележиш.