— Не е същото и ти го знаеш — сопна се раздразнено Матю.
— О, да. Забравих — ядоса се и Хамиш. — Никой не се интересува какво правят демоните. Но вампир и вещица? Това си е голяма работа. Вие сте най-важните същества на този свят.
— Хамиш! — протестира Матю. — Знаеш, че не го мисля.
— Съзирам типичното за вампирите презрение към демоните, Матю. И към вещиците, ако мога да добавя. Припомни си много добре какво ти е отношението към останалите същества, преди да вкараш тази вещица в леглото си.
— Нямам намерение да вкарвам Даяна в леглото си — изтъкна Матю с отровен глас.
— Вечерята е сервирана, господине. — Джордан бе стоял незабелязан на вратата известно време.
— Слава богу! — възкликна с облекчение Хамиш и стана от креслото си. Вампирите ставаха по-лесни за контролиране, когато разделяха вниманието си между разговор и нещо друго, каквото и да е.
Седнаха в трапезарията в единия край на огромната маса, която можеше да побере цял банкет. Хамиш зарови с вилицата в първото от няколкото ястия, а Матю бъркаше супата си, за да я охлади. Вампирът се наведе над купата и помириса.
— Гъби и шери? — попита той.
— Да. Джордан искаше да опита нещо ново и тъй като сред продуктите няма нито един, който ти да не одобряваш, му позволих.
На Матю не му трябваше много, когато отсядаше в Кадзоу, но Джордан беше магьосник на супите, а Хамиш не обичаше да яде сам, както не обичаше и да пие в усамотение.
— Извинявай, Хамиш — каза Матю, докато гледаше как приятелят му яде.
— Извинението ти се приема, Мат — отвърна Хамиш, доближил лъжицата до устата си. — Но не можеш да си представиш колко е трудно да се приемеш, ако си демон или вещица. При вампирите е ясно и необратимо. Първо не си вампир, после си. Няма въпроси и място за съмнения. Докато ние трябва да чакаме, да се наблюдаваме и да се чудим. И заради това ни е двойно по-трудно да приемем вампирското ви превъзходство.
Матю въртеше дръжката на лъжицата с пръсти.
— Вещиците знаят, че са вещици. Не са изобщо като демоните — възрази той смръщен.
Хамиш остави лъжицата си и си доля вино.
— Много добре знаеш, че ако някой от родителите ти е вещица или вещер, това не е гаранция. Можеш да се окажеш съвсем обикновен човек. Или пък да си запалиш люлката. Няма как да знаеш дали, когато или как ще се прояви силата ти. — За разлика от Матю, Хамиш имаше приятелка вещица. Джанин му беше фризьорка и откакто се занимаваше с косата му, тя никога не бе изглеждала по-добре. Правеше лосион за кожа по собствена рецепта, който бе чудодеен. Той подозираше, че използва магия при приготвянето му.
— Но не е пълна изненада — настоя Матю, загреба супа и духна към лъжицата, за да я охлади. — Даяна има зад гърба си векове фамилна история, на която да разчита. Това не е нещо, което й се е случило в тийнейджърските години.
— А аз нямах време да се осъзная — каза Хамиш, като си спомни собственото си съзряване като демон отпреди години.
Когато беше на дванайсет, животът му се преобърна за един следобед. В една дълга шотландска есен осъзна, че е много по-умен от учителите си. Повечето деца на дванайсет подозират, че е така, но Хамиш го знаеше със сигурност и това го разстройваше. Започна да се преструва, че е болен, за да не ходи на училище, а когато това престана да му помага, взе да си пише домашните възможно най-бързо и заряза всякакви преструвки, че е нормален. Директорът се видя в чудо и поиска университетски преподаватели по математика да преценят невероятните до тревожност способности на момчето да решава за минути задачи, които мъчеха съучениците му със седмици, а понякога дори и по-дълго.
Джак Уотсън, млад демон от Глазгоуския университет, мъж с червена коса и ясни сини очи, хвърли само един поглед на Хамиш Осборн и веднага се досети какъв е. Подложи го на формална проверка, която — както всички очакваха — официално доказа, че Хамиш е математически гений, чийто ум не се вмества в стандартните параметри. Уотсън го покани да посещава лекции в университета. Също така обясни на директора, че ако детето продължи да учи в нормален клас, ще се превърне в пироман или нещо също толкова разрушително.