— Беше съпруга на банкер — започна неохотно Матю. — Видях я в операта и полудях по нея. По онова време в Париж всички бяха луди по нечия чужда съпруга. — Пръстите му рисуваха силует на женско лице по стъклото пред него. — Не беше кой знае какво предизвикателство. Исках само да опитам кръвта й. Влязох посред нощ в дома й. Но след като започнах, не можех да се спра. Ала не можех и да я оставя да умре — тя беше моя и аз нямаше да я изоставя. За малко да не спра навреме. Господи, никак не й харесваше да е вампир. Сесилия влезе в горяща къща, преди да успея да я спра.
Хамиш се намръщи.
— Значи не ти си я убил, Мат. Тя се е самоубила.
— Пиех от нея, докато я докарам до прага на смъртта, карах я да пие от моята кръв и я превърнах в свръхестествено същество без нейно разрешение, защото бях себичен и уплашен — извика той гневно. — Как така не съм я убил? Взех живота й, идентичността й, жизнеността й — това е убийство, Хамиш.
— Защо скри това от мен? — Демонът се опитваше да не изпитва нищо към постъпките на приятеля си, но му беше трудно.
— Дори и вампирите изпитват срам — каза нервно Матю. — Мразя се… и би трябвало… за това, което сторих на тези жени…
— Затова трябва да спреш да криеш тайните в себе си, Мат. Те ще те унищожат отвътре. — Внимателно обмисли думите си, преди да продължи. — Не си убил умишлено Елинор и Сесилия. Ти не си убиец.
Матю опря длани в белите рамки на прозореца и притисна чело в студеното стъкло. След това заговори с мъртвешки равен глас.
— Не, аз съм чудовище. Елинор ми прости. Сесилия не можа.
— Не си чудовище — подчерта Хамид, притеснен от тона на приятеля си.
— Може и да не съм, но съм опасен. — Обърна се с лице към демона. — Особено когато съм около Даяна. Дори Елинор не ме е карала да се чувствам така. — Мисълта за Даяна върна пак жаждата, усети стягане в сърцето, което плъзна към корема му. Лицето му потъмня, докато се опитваше да се овладее.
— Ела да си довършим партията — подкани Хамиш сурово.
— Мога да си тръгна, Хамиш — започна несигурно Матю. — Не си длъжен да делиш покрив с мен.
— Не ставай глупак — отвърна веднага Хамиш. — Никъде няма да ходиш.
Матю седна.
— Не разбирам как не ме намрази, след като научи за Елинор и Сесилия — каза той след няколко минути.
— Не знам какво трябва да направиш, за да ме накараш да те намразя, Матю. Обичам те като брат и ще бъде така до последния ми дъх.
— Благодаря — кимна Матю с мрачно изражение. — Ще се опитам да заслужа тази обич.
— Не опитвай, а просто го направи — каза дрезгаво Хамиш. — Между другото, ще си загубиш топа.
Двамата трудно върнаха вниманието си към партията и продължиха да играят до малките часове, когато Джордан донесе кафе за Хамиш и бутилка порто за Матю. Икономът прибра счупената чаша без да коментира, а Хамиш го прати да си ляга.
Когато Джордан излезе, демонът огледа дъската и направи последния си ход.
— Шах и мат.
Матю въздъхна, облегна се назад в креслото си и се взря в дъската. Царицата му бе заобиколена от собствените му фигури — пешки, офицер и кон. А в другия край на полето царят му бе матиран от някаква жалка пешка. Играта свърши, той загуби.
— В играта има по-важни неща от това да защитаваш царицата си — каза Хамиш. — Защо ти е толкова трудно да запомниш, че само царят е незаменим?
— Царят просто си седи и се мести с по едно квадратче. Царицата се движи толкова свободно. По-скоро бих изгубил партията, отколкото да предам свободата й.
Хамиш се почуди дали говори за шаха или за Даяна.
— Тя струва ли си такава цена, Мат? — попита той тихо.
— Да — потвърди Матю, без да се замисли. Взе бялата царица и я стисна между пръстите си.
— И аз така си помислих — каза Хамиш. — Сега не го осъзнаваш, но имаш късмет, че най-после си я открил.
Очите на вампира блеснаха и устните му се повдигнаха в крива усмивка.
— А дали тя е извадила късмет, Хамиш? Дали е добре за нея, че същество като мен я преследва?
— Това зависи изцяло от теб. И запомни — никакви тайни. Не и ако я обичаш.
Матю се вгледа в спокойното лице на царицата и пръстите му се обвиха покровителствено около малката изящна фигурка.
Все още беше в ръката му, когато слънцето изгря и дълго след като Хамиш си легна.
10.
Влязох в квартирата си, като все още се опитвах да се отърся от ледения студ, който погледът на Матю остави по раменете ми. Телефонният секретар ме посрещна с примигващо червено число 13. Имах още девет съобщения в гласовата поща на мобилния си. Всичките бяха от Сара и отразяваха нарастващата й тревога за това, което шестото й чувство й подсказваше, че се случва в Оксфорд.