Нямах сили да се изправя срещу проницателната си леля. Намалих звука на телефонния секретар, изключих звъненето и на двата телефона и със сетни сили пропълзях в леглото си.
На следващата сутрин минах покрай портиера на път за сутрешния си крос. Фред размаха към мен пачка съобщения.
— Ще ги взема по-късно — извиках му и той вдигна палец в знак, че ме е разбрал.
Стъпките ми отекваха по познатите черни пътеки през полята на север от града. Упражнението ми помагаше да потисна вината, че не се обадих на леля си, и пъдеше спомена за хладното лице на Матю.
Върнах се в колежа, взех съобщенията и ги хвърлих в коша. След това се подготвих за неизбежното обаждане вкъщи с любимия ми ритуал за почивните дни — сварих си яйце, направих си чай, събрах прането, подредих купчината книжа, разхвърляни почти из цялата къща. След като пропилях почти цялата сутрин в тези занимания, нямаше какво друго да правя, освен да се обадя в Ню Йорк. Там беше рано, но нямаше как да сваря когото и да било в леглото.
— Какви ги вършиш, Даяна? — попита Сара веднага след като й казах „ало“.
— Добро утро, лельо. — Седнах на креслото до неработещата камина и си подпрях краката на близката полица за книги. Разговорът нямаше да е кратък.
— Не е добро утрото — отвърна троснато Сара. — Побъркахме се. Какво става?
Ем вдигна другата слушалка.
— Здрасти, Ем — поздравих и нея и кръстосах стъпалата си. Разговорът щеше да е много дълъг.
— Онзи вампир притеснява ли те? — попита тревожно Ем.
— Не точно.
— Знаем, че се виждаш с демони и вампири — намеси се нетърпеливо леля ми. — Да не си се побъркала или нещо наистина лошо се случва?
— Не съм се побъркала и нищо лошо не се случва. — Последното беше лъжа, но кръстосах пръсти и се помолих да ми се размине.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да ни заблудиш? Не можеш да лъжеш вещица! — възкликна Сара. — Изплюй камъчето, Даяна.
Планът ми се провали.
— Остави я да говори, Сара — намеси се Ем. — Ние имаме доверие на Даяна, че ще вземе най-правилните решения, забрави ли?
Последвалото мълчание ми даде да разбера, че двете не са единодушни по този въпрос.
Сара пое дъх, но Ем я прекъсна.
— Къде беше снощи?
— На йога. — Нямаше как да се измъкна от този разпит, но щях да имам предимство, ако отговарям кратко и само каквото ме питат.
— Йога? — попита недоверчиво Сара. — Защо ходиш на йога с тези същества? Знаеш, че е опасно да се движиш сред демони и вампири.
— Заниманието се ръководеше от вещица! — Започнах да се изпълвам с възмущение, като си представих спокойното красиво лице на Амира.
— А ходенето на йога негова идея ли беше? — попита Ем.
— Да. Проведе се в дома на Клермон.
Сара изсумтя отвратено.
— Казах ти, че е заради него — измърмори Ем на леля ми. Но следващите й думи бяха насочени към мен. — Виждам как вампирът стои между теб и… нещо си. Не съм сигурна точно какво.
— И пак ще ти повторя, Емили Мадър, че това са пълни глупости. Вампирите не защитават вещиците. — Сара звучеше напълно убедена в това, което казва.
— Този обаче го прави — намесих се аз.
— Какво? — ахна Ем, а Сара направо изкрещя същия въпрос.
— Прави го от дни. — Прехапах устна, не бях сигурна как да им разкажа историята, но накрая реших да се хвърля презглава. — Случи се нещо в библиотеката. Поръчах ръкопис, който се оказа омагьосан.
Настъпи мълчание.
— Омагьосана книга. — Гласът на Сара преливаше от интерес. — Да не е учебник по магии? — Беше експерт по този вид учебници и най-ценната й собственост беше древна книга с магии, предавана от поколение на поколение в семейство Бишъп.
— Не мисля — отвърнах. — Виждаха се само алхимични илюстрации.
— Какво друго? — Леля ми знаеше, че видимото беше само началото, когато ставаше въпрос за омагьосани книги.
— Някой е омагьосал текста. Буквите едвам прозираха — имаше много слоеве текст, които се движеха под повърхността на страницата.
Чух как в Ню Йорк Сара остави чашата си.