Нито една от нас не вярваше, че това е възможно.
— Няма да бягам.
— Това няма да е бягство — възрази Ем.
— Напротив. — Нямаше да показвам и най-малкия признак на страх, докато Матю Клермон бе наоколо.
— Той не може да е постоянно с теб, скъпа — каза тъжно Ем, след като чу мислите ми.
— Дори не бива — добави мрачно Сара.
— Нямам нужда от помощта на Матю Клермон. Мога и сама да се грижа за себе си — заявих аз.
— Даяна, този вампир не те пази от добро сърце — предупреди ме Ем. — Иска нещо от теб. Трябва да разбереш какво.
— Може би наистина се интересува от алхимия. Или пък е отегчен.
— Вампирите никога не се отегчават — каза строго Сара. — Не и когато са близо до кръвта на вещица.
Нищо не можеше да се направи срещу предразсъдъците на леля ми. Изкушавах се да й разкажа за заниманието по йога, където за повече от час бях напълно освободена от страховете си от другите свръхестествени същества. Но нямаше смисъл.
— Достатъчно — заявих непреклонно. — Матю Клермон няма да бъде допуснат по-близо до мен, а вие не се тревожете, повече няма да докосвам омагьосани ръкописи. Но в никакъв случай няма да си тръгна от Оксфорд и това е окончателното ми решение.
— Добре — съгласи се Сара. — Но оттук не можем да направим кой знае какво, ако нещата се объркат.
— Знам, Сара.
— И когато следващия път в ръцете ти попадне нещо омагьосано — независимо дали си го очаквала или не — дръж се като вещица, каквато си, а не като тъпо човешко същество. Не се прави, че не го забелязваш, нито си казвай, че си въобразяваш. — Доброволното невежество и пренебрежението към свръхестественото бяха най-големите грехове за Сара. — Отнасяй се към него с уважение и ако не знаеш какво да правиш, потърси помощ.
— Обещавам — съгласих се набързо, защото исках вече да затварям. Но Сара не бе приключила.
— Никога не съм мислила, че ще дойде ден, в който една Бишъп ще разчита на вампир да я защитава, вместо да се обърне към собствената си сила — продължи тя. — Майка ти сигурно се преобръща в гроба си. Така става, като се отказваш от това, което си, Даяна. Озовала си се в страхотна бъркотия само защото си мислиш, че можеш да загърбиш наследството си. Така не се прави.
Горчивината на Сара продължи да трови атмосферата и в моята стая дълго след като затворих телефона.
На следващата сутрин започнах деня с няколко упражнения за разтягане от йога, а след това си направих чай. Неговият аромат на билки и ванилия ми подейства успокоително. В напитката имаше точно толкова кофеин, колкото ми трябваше, за да не задрема следобед, но да не ми попречи да спя през нощта. След като листенцата се накиснаха, увих чайника с хавлиена кърпа, за да запазя топлината, и го отнесох до креслото край камината, на което сядах, когато исках да се отдам на задълбочени размишления.
Успокоена от познатия аромат на чая, придърпах колене към брадичката си и направих преглед на изминалата седмица. Откъдето и да започвах, все стигах до разговора ми с Матю Клермон. Нима усилията ми да държа магията далеч от живота и работата ми се бяха оказали напразни?
Винаги когато зациклях с проучванията си, си представях искрящобяла празна маса, а фактите бяха пъзел, който трябваше да подредя. Така се освобождавах от напрежението и всичко се превръщаше в игра.
Сега изсипах всички случки от изминалата седмица върху масата — Ашмол, Матю Клермон, разбърканите мисли на Агата Уилсън, вещера с туиденото сако, склонността ми да се движа със затворени очи, свръхестествените същества от Бодлианската библиотека, как взех алманаха от полицата, заниманието по йога с Амира. Разбърках ярките парченца, събрах някои едно до друго, опитвайки се да подредя общата картина, но имаше прекалено много бели полета и пред очите ми не можеше да изплува ясен образ.
Понякога взимах напосоки някое парче и така успявах да схвана кое е най-важно. Поставих въображаемите си пръсти върху масата и изтеглих нещо, като се надявах да е Ашмол.
Но ме гледаха тъмните очи на Матю Клермон.
Защо този вампир беше толкова важен?
Парченцата от моя пъзел започнаха сами да се движат и да се подреждат във форми, които се меняха прекалено бързо, за да мога да ги проумея. Ударих с въображаемите си ръце по масата и парченцата спряха да танцуват. По дланите ми се появи познатото парене.