Това вече не приличаше на игра. Изглеждаше като магия. И ако наистина беше, то значи съм я използвала и в училище, и в следването си, а сега и в научната си работа. Но в моя живот нямаше място за магия и умът ми категорично отказваше да приеме вероятността, че без да подозирам, съм нарушавала собствените си правила.
На следващия ден пристигнах във фоайето на библиотеката по обичайното време. Качих се по стълбите, завих край гишето за взимане на книги и събрах смелост да се изправя лице в лице с него.
Клермон го нямаше.
— Какво мога да направя за вас? — попита раздразнено Мириам и стана, а столът й изскърца от триенето в пода.
— Къде е професор Клермон?
— На лов — отговори Мириам. Погледът й бе преизпълнен с неприязън. — В Шотландия.
На лов. Преглътнах.
— О! А кога ще се върне?
— Честно казано, не знам, д-р Бишъп. — Тя скръсти ръце и изнесе малкото си стъпало напред.
— Надявах се да ме заведе на йога в „Старата ложа“ тази вечер — казах тихо в опит да измисля разумно оправдание, че съм се спряла при нея.
Мириам се обърна и взе някаква черна топка от плат. Хвърли я към мен, успях да я хвана малко преди да падне.
— Забравихте си това в колата му в петък.
— Благодаря. — Пуловерът ми миришеше на карамфил и канела.
— Трябва да сте по-внимателна с вещите си — измърмори Мириам. — Вие сте вещица, д-р Бишъп. Гледайте си вашата работа и престанете да въвличате Матю в тази невъзможна ситуация.
Завъртях се на пети, без да отговоря, и отидох да си взема ръкописите от Шон.
— Всичко наред ли е? — попита той и хвърли подозрителен поглед към Мириам.
— Напълно. — Поисках си обичайното място, но той продължаваше да изглежда загрижен, затова му се усмихнах сърдечно.
„Как си позволява Мириам да ми говори по този начин?“ — гневях се аз наум, докато се настанявах на работното си място.
Пръстите ме сърбяха, сякаш стотици насекоми пълзяха под кожата ми. Малки синьо-зелени искрици изскачаха изпод ноктите ми и оставяха енергийни следи. Стиснах ръце и седнах върху тях.
Това никак не беше добре. Като всички научни работници в университета, се бях заклела да не застрашавам с пожар Бодлианската библиотека. Последния път, когато нещо подобно се бе случило с пръстите ми, бях на тринайсет и се наложи да викат пожарната, защото кухнята бе пламнала.
Когато паренето намаля, се огледах внимателно и въздъхнах с облекчение. Бях сама в „Селдън Енд“. Никой не бе видял фойерверките. Вдигнах ръце и ги разгледах за нови знаци на свръхестествена активност. Синьото избледняваше до сребристосиво и това бе знак, че енергията в пръстите ми намаляваше.
Отворих първата книга чак след като се уверих, че няма да я подпаля, и се престорих, че нищо необичайно не се бе случило. Въпреки това се поколебах да докосна компютъра си от страх, че пръстите ми ще стопят пластмасовите клавиши.
Нищо чудно, че ми беше трудно да се съсредоточа и първият ръкопис остана пред мен чак до обяд. Може би малко чай ще ме успокои.
В началото на семестъра очаквах да видя повече човешки същества в средновековното крило на „Херцог Хъмфри“. Но днес имаше само едно: възрастна жена, която разглеждаше под лупа осветен от лампа ръкопис. Намираше се между непознат демон и една от вампирките от предната седмица. Джилиан Чембърлейн също беше тук и ме гледаше зверски заедно с още четири вещици, все едно бях предала всичките си себеподобни.
Минах набързо покрай тях и спрях до Мириам.
— Предполагам, че си получила указания да ме следваш и като ходя да обядвам. Идваш ли?
Тя остави молива си преиграно внимателно.
— След вас.
Когато стигнахме задното стълбище, Мириам вече вървеше пред мен. Посочи към стъпалата от другата страна.
— Слезте оттам.
— Защо? Каква е разликата?
— Както искате — сви рамене тя.
Щом стигнах до първата площадка, погледнах през малкия прозорец на летящата врата, която водеше към друга читалня, и затаих дъх.
Залата бе пълна до пръсване със свръхестествени същества. Бяха се разделили на групички по видове. На една дълга маса седяха само демони. Забелязваха се отдалеч, защото пред нито един от тях нямаше нито отворена, нито затворена книга. Вампирите се бяха събрали около друга маса, телата им бяха напълно неподвижни, а очите им не мигваха. Вещиците изглеждаха потънали в работа, но смръщените им лица говореха повече за раздразнение, отколкото за съсредоточаване, тъй като демоните и вампирите бяха заели масите най-близо до стълбището.