— Ние не сме като вас — промълви той унесено.
— И това означава, че не можете да помогнете? Или не искате? — Опитвах се да прикрия раздразнението си.
— Едно и също е. И ние трябва да знаем.
Това бе прекалено.
— Всичко, което можете да направите, за да намалите напрежението в библиотеката, ще бъде високо оценено.
Мириам все още ме наблюдаваше. Върнах се на бюрото си, без да я поглеждам.
В края на този изключително непродуктивен ден се ощипах за върха на носа, изругах едва чуто и си събрах нещата.
На следващата сутрин в Бодлианската библиотека не беше толкова претъпкано. Мириам си записваше нещо съсредоточено и дори не вдигна очи, докато минавах покрай нея. Все още нямаше и следа от Клермон. Въпреки това всички спазваха правилата, които той кротко, но ясно бе установил, и стояха далеч от „Селдън Енд“. Джилиан беше в средновековното крило, надвесена над папирус. Там бяха и двете сестри вампирки заедно с няколко демона. С изключение на Джилиан, която наистина работеше, останалите само имитираха дейност. А когато след чаша чай надникнах в читалнята на долния етаж, едва няколко свръхестествени същества вдигнаха очи. Музикалният демон, любител на кафе, беше един от тях. Махна ми и намигна многозначително.
Свърших прилично количество работа, макар и не достатъчно, за да наваксам за предния ден. Захванах да чета алхимични стихотворения — най-сложните от всички текстове. Приписваха се на Мириам, сестрата на Мойсей.
Така гласеше една част от стихотворението. Значението на тези редове си остана загадка за мен, но подозирах, че най-вероятно става въпрос за смесване на сребро, злато и живак. „Дали Крис би могъл да направи експеримент по този текст?“ — почудих се, като се опитах да си представя необходимите химични процеси.
Зачетох се в друго стихотворение от анонимен автор, озаглавено „Стих за тройния огън на мъдростта“. Открих ясни прилики между неговата образност и алхимичната планина, пълна с мини и миньори, търсещи благородни метали и скъпоценни камъни — на такъв образ се бях натъкнала вчера.
Потиснах възклицанието си. Изследването ми щеше да стане неимоверно по-сложно, ако трябваше да свързвам не само илюстрациите с науката, но и рисунките с поезията.
— Сигурно е трудно да се съсредоточиш върху работата си под погледа на вампирите.
Джилиан Чембърлейн бе застанала до мен. В пъстрите й очи блестеше потисната злоба.
— Какво искаш, Джилиан?
— Просто се държа приятелски, Даяна. Ние сме сестри, забрави ли? — Тя развя черната си лъскава коса. Беше гладко сресана и подредена, което ми подсказа, че Джилиан не страда от внезапни бури от статично електричество. Сигурно редовно употребява силата си. Потръпнах.
— Нямам сестри, Джилиан. Единствено дете съм.
— И добре, че е така. Семейството ти е създало доста проблеми. Виж какво стана в Салем. Вината беше изцяло на Бриджит Бишъп. — Тонът й бе откровено злобен.
Отново се започна, помислих си аз и затворих книгата пред себе си. Както винаги семейство Бишъп се оказваха неустоимо привлекателна тема за разговор.
— Какви ги говориш, Джилиан? — отвърнах й остро. — Бриджит Бишъп е била обявена за вещица и екзекутирана. Не тя е предизвикала лова на вещици — била е негова жертва, също като всички останали. Знаеш го много добре, както и всяка друга вещица в тази библиотека.
— Бриджит Бишъп привлече вниманието на хората първо с нейните кукли за магии, а после и с предизвикателното си облекло и ниския си морал. Ако не беше тя, човешката истерия щеше да премине.
— Не успяха да намерят доказателства, че е правила магии — възразих аз, настръхнала.
— През 1680. Но никой не повярва. Не и след като откриха куклите на стената на избата й. По тях бяха забучени карфици и главите им бяха откъснати. А след това Бриджит не направи нищо, за да защити посестримите си вещици от надвисналите подозрения. Беше толкова независима. — Джилиан млъкна, после продължи: — Това беше фаталната грешка и на майка ти.