— Професор Марш. — Поех протегнатата му длан. — Благодаря, че ме поканихте.
— Боя се, че отдавна трябваше да го направя. Но знаете, че бях в Италия.
— Да, финансовият директор ми каза.
— Тогава сигурно ми прощавате, че толкова дълго не ви обърнах внимание — извини се той. — Надявам се да ви се реванширам, като ви запозная със стар приятел, който е в Оксфорд от няколко дни. Той е известен писател и пише по теми, които може би ще ви заинтригуват.
Марш отстъпи настрани и зад него видях гъста кестенява коса, посребрена тук-там, и ръкав на кафяво туидено сако. Замръзнах от объркване.
— Елате да ви представя на Питър Нокс — каза ректорът и ме хвана внимателно за лакътя. — Той е запознат с работата ви.
Вещерът се изправи. Най-накрая споменът, който ми убягваше, изплува в съзнанието ми. Името на Нокс бе цитирано във вестниците по повод на вампирските убийства. Той беше експертът, с когото полицаите се бяха консултирали дали в престъпленията няма нещо окултно. Пръстите ми започнаха да потрепват.
— Д-р Бишъп — кимна ми Нокс и протегна длан. — Видяхме се в Бодлианската библиотека.
— Да, и аз така мисля. — Подадох му ръка и с облекчение установих, че от нея не прехвърчат искри. Дланите ни останаха допрени възможно най-кратко.
Върховете на пръстите му леко проблеснаха, но този едвам доловим фойерверк нямаше как да бъде забелязан от нито едно човешко същество. Това ми напомни за детството ми, когато ръцете на моята майка искряха, докато правеше палачинки или сгъваше прането. Затворих очи и събрах сили за магията.
Телефонът иззвъня.
— Боя се, че трябва да вдигна — извини се Марш. — Моля, седнете.
Седнах възможно най-далече от Нокс на един обикновен стол, запазено място за презрените начинаещи научни работници.
С Нокс мълчахме, докато Марш си мърмореше под носа в слушалката. Натисна един бутон и се приближи към мен с чаша шери в ръка.
— Беше заместник-ректорът. Изчезнали са двама новобранци. — Използва университетския жаргон за първокурсници. — Вие двамата си поговорете, докато се занимавам с този проблем от кабинета си. Моля да ме извините.
В далечината се чу отваряне и затваряне на врати, приглушени разговори, после настъпи тишина.
— Изчезнали студенти? — промърморих аз недоумяващо. Със сигурност Нокс беше предизвикал с магия както неприятната ситуация, така и телефонното обаждане, за да отпрати Марш.
— Не разбирам, д-р Бишъп — каза тихо Нокс. — Твърде неприятно е за университета да изгуби две деца. Но пък, от друга страна, така получаваме възможност да си поговорим насаме.
— И какво има да говорим? — Отпих от шерито и се замолих ректорът да се върне по-бързо.
— За много неща.
Хвърлих поглед към вратата.
— Никълъс ще бъде доста зает, докато разговаряме.
— Тогава да приключваме, за да може ректорът да си допие питието.
— Както кажете — съгласи се Нокс. — Какво ви доведе в Оксфорд, д-р Бишъп?
— Алхимията. — Бях готова да отговарям на въпросите му само и само да върна Марш в стаята, но не смятах да разкривам повече, отколкото бе необходимо.
— Сигурно сте разбрали, че ръкописът на Ашмол е омагьосан. Всеки с поне капка от кръвта на Бишъп не би пропуснал това. Защо го върнахте? — Кафявите очи на Нокс ме гледаха настоятелно. Искаше ръкописа точно толкова, колкото и Матю Клермон, ако не и повече.
— Защото приключих с него. — Беше ми трудно да говоря спокойно.
— И нищо ли в тази книга не привлече вниманието ви?
— Нищо.
Устата на Питър Нокс се изкриви в грозна гримаса. Знаеше, че лъжа.
— Споделихте ли наблюденията си с вампира?
— Доколкото разбирам, имате предвид професор Клермон. — Когато свръхестествените същества отказваха да ползват лични имена, това означаваше отрицание, че различните от тях са им равни.
Нокс отново разпери пръсти. И точно когато си мислех, че се кани да ги насочи към мен, той ги обви около страничната облегалка на стола си.
— Всички уважаваме семейството ви и съчувстваме на неговите страдания. Въпреки това възникнаха въпроси относно неправомерните ви отношения с това същество. Вие предавате рода си с подобно безотговорно поведение. Това трябва да спре.
— Професор Клермон е колега учен — подчертах аз, за да отклоня разговора от семейството си. — И не знам нищо за ръкописа. Беше у мен само минути. Да, разбрах, че е омагьосан. Но за мен това нямаше значение, тъй като го бях поискала, за да се запозная със съдържанието му.