Събитията от този следобед вече започваха да ме изтощават и трябваше да стисна колене едно към друго, за да не се види, че треперят.
— Никой не би събрал цялата тази информация в една-единствена книга.
— Направила го е първата вещица — обясни Нокс. — Синовете и дъщерите й са я допълвали във времето. Това е нашата история, Даяна. Нали не искаш да попадне във враждебни ръце?
Точно тогава ректорът влезе в стаята, сякаш бе чакал пред вратата. Задушавах се от напрежението наоколо, но той безгрижно не забелязваше нищо.
— Каква суетня за нищо — поклати Марш белокосата си глава. — Новобранците се сдобили нелегално с лодка, намерили ги под един мост, поопиянени от вино, но напълно доволни от положението си. От това може да излезе романтична история.
— Толкова се радвам — промълвих аз. Часовникът отброи третата четвърт от часа и аз се изправих. — Наистина ли е вече толкова късно? Имам уговорка за вечеря.
— Няма ли да вечеряте с нас? — разочарова се ректорът. — Питър с такова нетърпение очакваше да си поговори с вас за алхимия.
— Пътищата ни пак ще се пресекат. И то скоро — каза спокойно Нокс. — Идването ми беше неочаквано, пък и дамата си има по-приятно занимание от вечеря с двама мъже на нашата възраст.
Внимавай с Клермон, проехтя гласът на Нокс в главата ми. Той е убиец.
Марш се усмихна.
— Да, разбира се. Наистина се надявам да ви видя отново, когато първокурсниците се настанят.
Питай го за 1859 година. Да видим дали ще сподели тайните си с една вещица.
Едва ли е тайна, щом ти я знаеш. На лицето на Нокс се изписа изненада, когато отговорих на телепатичното му предупреждение по същия начин. Тази година това беше шестият случай, в който използвах магия, но обстоятелствата със сигурност бяха извънредни.
— С удоволствие, ректоре. И благодаря ви отново, че ми позволихте да се настаня в колежа. — Кимнах към вещера. — Довиждане, господин Нокс.
Избягах от жилището на ректора и се скрих в старото си убежище сред сенките. Вървях между колоните, докато пулсът ми се успокои. Само един въпрос занимаваше ума ми: какво да правя, след като само за един следобед две мои себеподобни същества ми бяха отправили заплахи? И изведнъж видях отговора неочаквано ясно.
Когато се прибрах в квартирата, започнах да претърсвам чантата си, докато пръстите ми не напипаха смачканата визитка на Клермон. Набрах първия номер.
Той не вдигна.
След като записан глас ми предложи да оставя съобщение, аз казах:
— Матю, Даяна е. Извинявай, че ти звъня, когато не си в града. — Поех дълбоко дъх, опитвах се да потисна вината, че няма да споделя с Клермон за Джилиан и родителите ми, а само за Нокс. — Трябва да поговорим. Случи се нещо. С онзи вещер от библиотеката. Казва се Питър Нокс. Моля те, обади се, като чуеш съобщението.
Бях уверила Сара и Ем, че няма да позволя на никакъв вампир да се меси в живота ми. Джилиан Чембърлейн и Питър Нокс ме накараха да променя решението си. С треперещи ръце пуснах щорите и заключих вратата. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ашмол.
11.
Тази нощ ми бе невъзможно да заспя. Седнах на дивана, после на леглото с телефона до себе си. Нито каната чай, нито множеството имейли успяха да откъснат съзнанието ми от събитията през деня. Не можех да проумея как е възможно вещици да са убили родителите ми. Изтласках тези мисли от ума си и се замислих над магията, направена на книгата на Ашмол, и интереса на Питър към нея.
Посрещнах зората будна. Взех си душ и се преоблякох. Мисълта за закуска ми бе необичайно непривлекателна. Вместо да ям, застанах на вратата и изчаках да стане време да отворят Бодлианската библиотека, след това изминах краткото разстояние до нея и заех обичайното си място. Телефонът ми бе в джоба, бе включен на вибрация, макар да мразех, когато чуждите апарати започваха да бръмчат и да подскачат в тишината.
В десет и половина влезе Питър Нокс и седна в другия край на залата. Под предлог, че отивам да връщам ръкопис, се отправих към гишето, за да се уверя, че Мириам е в библиотеката. Вече бе тук и беше много ядосана.
— Кажи ми, че онзи вещер не е седнал там.
— Напротив, седна. И непрестанно се взира в гърба ми, докато работя.
— Ще ми се да бях по-едра — намръщи се Мириам.