Хладната му длан докосна коляното ми.
— Знам.
— И какво да правя? — прошепнах.
— Ще го измислим — отвърна той спокойно и зави през портите на „Старата ложа“. Огледа внимателно лицето ми, когато тръгнахме нагоре по възвишението по кръглата алея. — Уморена си. Ще се справиш ли с йогата?
Кимнах.
Матю слезе от колата и ми отвори вратата. Този път не ми подаде ръка. Вместо това отвори багажника, извади рогозките ни и ги нарами. Край нас прииждаха другите участници в заниманието и ни хвърляха любопитни погледи.
Той изчака, докато останем сами на алеята. Погледна ме отвисоко, очевидно в него се водеше вътрешна борба. Аз се намръщих и главата ми се килна назад, за да срещна погледа му. Току-що си бях признала, че съм правила магии, без да го осъзнавам. Какво би било толкова ужасно, че да не може да ми го каже?
— Бях в Шотландия със стар приятел, Хамиш Осборн — заговори той накрая.
— Човекът, за когото вестниците пишат, че ще се кандидатира за парламента и ще стане финансов министър? — попитах аз поразена.
— Хамиш няма да се кандидатира за парламента — отвърна мрачно Матю и нагласи чантата си с екипа за йога.
— Значи наистина е гей? — полюбопитствах, като си спомних едно скорошно телевизионно предаване.
Матю ме изгледа унищожително.
— Да. Но по-важното е, че е демон. — Не познавах много добре света на свръхестествените същества, но знаех, че им е забранено да влизат в политиката и религиите на обикновените хора.
— О! Финансите са странен избор на кариера за един демон. — Замислих се за момент. — Това обаче обяснява защо е толкова добър в боравенето с пари.
— Бива го в решаването на всякакви проблеми. — Мълчанието между нас се проточи по-дълго, отколкото ми се искаше, а Матю не помръдваше към вратата. — Имах нужда да се махна и да половувам.
Погледнах го объркана.
— Забрави си пуловера в колата ми — продължи той, сякаш това обясняваше всичко.
— Мириам вече ми го върна.
— Знам. Не можех да го задържа. Разбираш ли защо?
Когато поклатих глава, той въздъхна и изруга на френски.
— Колата ми се бе изпълнила с миризмата ти, Даяна. Трябваше да се махна от Оксфорд.
— Все още нищо не разбирам — признах си.
— Не можех да спра да мисля за теб. — Прокара ръка през косата си и заби поглед в земята.
Сърцето ми биеше неравномерно и намалелият приток на кръв към главата ми забави мисловните ми процеси. Най-накрая осъзнах какво ми казва.
— Да не би да се боиш, че ще ме нараниш? — Изпитвах здравословен страх от вампирите, но Матю изглеждаше различен.
— Няма как да съм сигурен. — Очите му бяха уморени, а в гласа му прозвуча предупреждение.
— Значи не замина заради това, което се случи в петък вечерта. — От гърдите ми се изтръгна внезапна въздишка на облекчение.
— Не — каза той тихо. — То няма нищо общо с пътуването ми.
— Вие двамата ще влизате ли, или ще си правите упражненията тук на алеята? — провикна се Амира от входа.
Влязохме в залата, като си хвърляхме скрити погледи, когато си мислехме, че другият не гледа. Първата ни откровена размяна на информация промени нещата. И двамата се опитвахме да предвидим какво предстои.
След края на заниманието, когато Матю вдигна пуловера си над главата, нещо блестящо и сребристо привлече погледа ми. Предметът висеше на шията му на тънка кожена лентичка. Ето това бе докосвал постоянно през дрехата си като талисман.
— Какво е това? — посочих аз.
— Спомен — отвърна кратко Матю.
— За какво?
— За разрушителната сила на гнева.
Питър Нокс ме бе предупредил да внимавам с Матю.
— Да не е пилигримски медальон? — По форма ми напомняше на точно такъв, бях го виждала в Британския музей. Изглеждаше старинен.
Той кимна и извади медальона заедно с лентичката. Висулката се залюля свободно и проблесна под светлината от лампите.
— Това е амулет от Витания. — Бе във формата на ковчег, в който имаше място само за няколко капки светена вода.
— Лазар — казах аз тихо и погледнах ковчежето. Във Витания Христос възкресил Лазар от мъртвите. И въпреки че бях възпитана като атеист, знаех, че християните ходят там на поклонения, за да измолят опрощение на греховете си.
Матю пъхна амулета обратно под пуловера си, за да го скрие от погледите на останалите същества, които все още сновяха из залата.