Сбогувахме се с Амира и излязохме пред „Старата ложа“ на есенния хлад. Беше тъмно, въпреки лампите в основите на сградата, които къпеха в светлина тухлените стени.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Матю, прекъсвайки мислите ми. Кимнах. — Тогава ми кажи какво се случи.
— Заради ръкописа е. Нокс го иска. Агата Уилсън — демонът, който срещнах в „Блекуелс“ — каза, че себеподобните й също го желаят. Но Ашмол е омагьосан.
— Знам — отвърна той.
Пред нас се спусна бяла сова и крилете й раздвижиха въздуха. Примигнах и вдигнах ръце, за да се защитя, убедена, че птицата ще ме нападне с клюна и ноктите си. Но совата изгуби интерес и се зарея нагоре към короната на дъб край алеята.
Сърцето ми биеше силно и внезапно по цялото ми тяло се разля паника. Без предупреждение Матю отвори задната врата на ягуара и ме бутна на седалката.
— Наведи си главата и дишай дълбоко — каза той и клекна на чакъла, положил длани върху коленете ми. Стомашните ми сокове се надигнаха — в храносмилателната ми система нямаше нищо друго освен вода — и ме задавиха. Покрих устата си с длан и конвулсивно се свих. Той се пресегна и затъкна един непослушен кичур зад ухото ми. Пръстите му бяха хладни и успокояващи.
— В безопасност си — каза той.
— Извинявай. — Треперещата ми ръка се отдели от устата, когато гаденето ми премина. — Паническите пристъпи започнаха снощи, след като видях Нокс.
— Искаш ли да се поразходим?
— Не — отвърнах веднага. Паркът изглеждаше огромен и много тъмен, а краката ми бяха като от гума.
Матю ме разгледа с проницателните си очи.
— Ще те закарам вкъщи. Останалата част от този разговор може да почака.
Издърпа ме от задната седалка и ми помогна да се настаня на предната. Затворих очи, докато се качвах. Поседяхме известно време в мълчание, след това Матю завъртя ключа на запалването. Ягуарът се съживи.
— Често ли ти се случва това? — попита той с безизразен глас.
— Не, слава богу — отвърнах. — Случваше се често, когато бях дете, но сега съм много по-добре. Просто имам излишък на адреналин. — Матю насочи поглед към ръцете ми, а аз си отметнах косата от лицето.
— Знам — каза той отново, освободи ръчната спирачка и подкара колата по алеята.
— Усещаш ли миризмата?
Той кимна.
— Трупа се в теб, откакто ми каза, че ползваш магии. Затова ли спортуваш толкова много — бягаш, гребеш, занимаваш се с йога?
— Не обичам да пия лекарства. От тях се чувствам замаяна.
— Спортът е може би по-ефективното средство.
— Този път не помогна — промълвих аз и се замислих за наелектризираните си ръце.
Матю излезе от парка на „Старата ложа“ и пое по шосето. Съсредоточи се в пътя, а колата леко ме поклащаше.
— Защо ми се обади? — попита изведнъж той и прекъсна медитацията ми.
— Заради Нокс и Ашмол — отвърнах и усетих как при рязката смяна на настроението му паниката отново започна да се завръща.
— Знам това. Питам те защо се обади точно на мен. Със сигурност имаш приятели — вещици, хора — които могат да ти помогнат.
— Не точно. Никой от приятелите ми човешки същества не знае, че съм вещица. Ще ми трябват дни, за да им обясня какво точно се случва на този свят — ако изобщо останат още мои приятели и поискат да чуят края. Нямам приятели сред вещиците, а не мога да въвличам лелите си в това. Те нямат вина, че съм извършила глупостта да върна ръкописа, преди да съм го разгадала. — Прехапах устни. — Не биваше ли да ти се обаждам?
— Не знам, Даяна. В петък каза, че вещиците и вампирите не могат да бъдат приятели.
— В петък казах и много други неща.
Матю мълчеше, съсредоточил цялото си внимание в завоите по пътя.
— Не знам вече какво да мисля. — Млъкнах, за да обмисля внимателно следващите си думи. — Но има нещо, което знам със сигурност. Предпочитам да съм с теб в библиотеката, а не с Нокс.
— На вампирите не може да се има пълно доверие, не и когато са край топлокръвни. — Погледът на Матю се обърна към мен само за един смразяващ миг.
— Топлокръвни? — попитах аз и се намръщих.
— Хора, вещици, демони — всички, които не са вампири.
— По-скоро бих рискувала да ме ухапеш, отколкото да позволя на Нокс да рови в мозъка ми за информация.
— Той се е опитал да направи това? — Матю говореше тихо, но в гласа му имаше заплаха.