— Нищо работа — отвърнах веднага. — Просто ме предупреди за теб.
— И правилно. Никой не може да стане такъв, какъвто не е, без значение колко се опитва. Не бива да гледаш романтично на вампирите. Нокс може и да не го е грижа за теб, но е бил прав за мен.
— Не позволявам на други хора да ми избират приятелите, със сигурност не и на лицемерни фанатици като Нокс. — С увеличаването на гнева ми пръстите ми започнаха да парят и аз ги мушнах под бедрата си.
— Значи сме приятели, така ли? — попита Матю.
— Така мисля. Приятелите са искрени един с друг, дори когато им е трудно. — Бях притеснена от сериозността на този разговор и се заиграх с връзките на пуловера си.
— Вампирите не ги бива много в приятелството. — Отново прозвуча гневно.
— Виж, ако искаш да те оставя на мира…
— Разбира се, че не — прекъсна ме Матю. — Просто връзките с вампирите са… сложни. Можем да се държим като закрилници, дори ставаме обсебващи. Възможно е да не ти хареса.
— Точно в този момент малко закрила ще ми дойде много добре.
Отговорът ми изпълни очите на Матю с оголена уязвимост.
— Ще ти го напомня, когато започнеш да се оплакваш — каза той и уязвимостта веднага се смени с хладна насмешка.
Той зави от Холиуел стрийт и премина през портите на колежа. Фред хвърли поглед към колата и се ухили, преди дискретно да се извърне настрани.
Изчаках Матю да отвори вратата, като междувременно внимателно проверих да не съм забравила нещо свое в колата му, дори и ластик за коса, за да не го прогоня пак в Шотландия.
— Има и още нещо освен Нокс и ръкописа — подех настоятелно, когато той ми подаде рогозката. Отговорът му прозвуча така, сякаш не ме нападаха свръхестествени същества от всички страни.
— Това може да почака, Даяна. И не се тревожи, Нокс няма повече да се приближи на по-малко от петнайсет метра до теб. — Гласът му бе мрачен и той отново докосна муската под дрехата си.
Имахме нужда да прекараме известно време заедно — не в библиотеката, а насаме.
— Искаш ли утре да дойдеш на вечеря? — попитах го тихо. — Тогава ще можем да си поговорим за случилото се.
Матю замръзна, на лицето му се изписа объркване и още нещо, което не можах да определя. Пръстите му стиснаха пилигримския медальон, после се отпуснаха.
— С удоволствие — произнесе той бавно.
— Добре. — Усмихнах се. — Какво ще кажеш за седем и половина?
Той кимна и ми се усмихна свенливо. Направих две крачки и се сетих, че има нещо, което трябва да се уточни преди следващата вечер.
— Какво ядеш? — прошепнах и лицето ми пламна.
— Всеяден съм — отвърна Матю и лицето му така грейна, че сърцето ми прескочи.
— Тогава до седем и половина. — Извърнах се и тръгнах. Смеех се и клатех глава на отговора му, който с нищо не ми помогна. — А, и още нещо — казах, като пак се обърнах към него. — Нека Мириам си върши собствената работа. Наистина мога сама да се грижа за себе си.
— И тя така ми каза — отвърна Матю, докато се настаняваше на шофьорското място. — Ще го обмисля. Но утре както обикновено ще ме намериш в „Херцог Хъмфри“. — Влезе в колата и като видя, че аз не помръдвам, отвори прозореца. — Няма да тръгна, докато не видя как се прибираш — каза той и ме изгледа укорително.
— Вампири — промърморих и поклатих глава на старомодното му поведение.
12.
Нищо от предишния кулинарен опит не ми подсказваше с какво да нахраня вампир на вечеря.
По-голямата част от времето си в библиотеката прекарах в интернет в търсене на рецепти, включващи сурови храни, а ръкописите ми лежаха забравени на бюрото. Матю каза, че е всеяден, но това не можеше да е вярно. Ако са свикнали на диета, която включва предимно кръв, бе по-вероятно вампирите да проявяват по-голяма поносимост към суровоядството. Но той бе толкова учтив, че сигурно би изял всичко, което му поднеса.
След грандиозното гастрономично проучване си тръгнах от библиотеката в ранния следобед. В този ден Матю бе защитавал съвсем сам крепостта, което сигурно е било добре дошло за Мириам. В „Херцог Хъмфри“ нямаше и следа от Питър Нокс, нито от Джилиан Чембърлейн, което много ме зарадва. Дори Матю изглеждаше в добро настроение, когато тръгнах по пътеката, за да си върна ръкописите.
Минах покрай свода на „Радклиф Камера“, където студентите четяха задължителните си книги, и покрай средновековните стени на „Джизъс Колидж“ и отидох да пазарувам в покрития пазар на Оксфорд. Със списък в ръка се спрях най-напред при месаря за прясно еленско и заешко, а след това на рибарския щанд за шотландска сьомга.