Дали вампирите ядяха зеленчуци?
По мобилния си телефон успях да се свържа с катедрата по зоология, за да разпитам за хранителните навици на вълците. Оттам ме попитаха какъв вид вълци ме интересуват. Бях виждала сиви вълци по време на едно много отдавнашно пътуване до Бостънската зоологическа градина, а и любимият цвят на Матю беше сиво, така че си избрах този отговор. След като отегченият глас от другата страна на линията ми изброи дълъг списък от вкусни бозайници и ми съобщи, че това е „предпочитаната им храна“, също така ме осведоми, че ядат и ядки, семена и растения от типа на боровинките.
— Но не бива да ги храните! — предупреди ме гласът. — Те не са домашни животни!
— Благодаря за съвета — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.
Човекът от магазина за плодове и зеленчуци извинително ми продаде последното си количество летен касис и малко ароматни горски ягоди. Във все по-пълната ми пазарска чанта се озова и пакет кестени.
След това остана да се отбия в магазина за вино, където попаднах в ръцете на фанатичен сомелиер, който ме попита дали „господинът е познавач на вината“, което окончателно ме обърка. Продавачът веднага се възползва и ми продаде изключително редки френски и немски вина срещу цяло състояние. След това, докато се възстановявах от ценовия шок, ме качи в такси, което ме откара в колежа.
Когато влязох в жилището си, изринах всички книжа от разнебитената маса от осемнайсети век, която служеше едновременно за работа и хранене, и я преместих по-близо до камината. Внимателно приготвих трапезата, като използвах старите порцеланови съдове и сребърни прибори в шкафовете, както и тежките кристални чаши, които сигурно бяха последните остатъци от сервиза от времето на крал Едуард, някога използван в стаята за срещи на преподавателите. Моите верни приятелки от кухнята ме бяха снабдили с чисти бели покривки и салфетки, които сега бяха надиплени на масата до приборите и постлани на очукания дървен поднос, с който пренасях всичко необходимо от близката кухня.
Когато започнах да готвя, стана ясно, че приготвянето на храна за вампир не отнема много време. Защото всъщност нищо не готвиш.
В седем часа свещите бяха запалени, храната беше готова с изключение на онова, което трябваше да се направи в последната минута, и оставаше само аз да се приготвя.
В гардероба ми имаше много малко дрехи, подходящи за вечеря с вампир. Нямаше начин да вечерям с Матю в костюм или в тоалета, с който бях на срещата при ректора. Притежавах умопомрачителен брой черни панталони и клинове, но повечето бяха лекьосани с чай, смазка от лодките или и двете. Накрая открих чифт прилични панталони, които приличаха малко на долнище от пижама, но бяха по-елегантни от останалите. Те щяха да свършат работа.
Само по сутиен и панталони изтичах в банята и сресах дългата си до раменете сламеноруса коса. Не само че краищата й бяха на възли, ами се вдигаше перпендикулярно на черепа ми при всяко докосване на гребена. Обмислих за миг да пусна в действие машата за къдрене, но имаше опасност са успея само с половината прическа, докато Матю пристигне. А той щеше да дойде навреме. Бях сигурна.
Докато си миех зъбите, реших, че единственото, което мога да направя с косата си, е да я опъна и свия на кок. Това правеше носа и брадичката ми да изглеждат по-остри, но подчертаваше скулите ми и прибираше косата от очите ми, където тя имаше склонността непрекъснато да пада в последните дни. Така и направих, но един кичур веднага се стрелна напред.
От огледалото ме гледаше лицето на майка ми. Спомних си колко красива бе тя, когато сядаше на масата за вечеря, и се почудих какво ли е правила с русите си вежди и мигли, за да изглеждат така добре, и защо устата й бе различна, когато се усмихваше на мен или на баща ми. Часовникът ми показа, че нямам време за подобна козметична трансформация. Разполагах само с три минути да си намеря ризата, иначе щях да посрещна видния професор по биохимия и неврология Матю Клермон по бельо.
В гардероба открих две възможности — една черна и една тъмносиня. Тъмносинята имаше предимството, че беше чиста, което се оказа решаващо за избора й. Освен това имаше странна яка, която се издигаше нагоре, разклоняваше се покрай лицето ми и се спускаше надолу в остро деколте. Ръкавите бяха сравнително прибрани и завършваха с дълги твърди маншети с малки воланчета по края, които стигаха до средата на дланите ми. Точно когато си слагах сребърните обеци, на вратата се почука.